Виктория Айвярд - Алена кралица

Пазителите застават мирно и издърпват Фарли обратно в разбитата килия. Тя задържа поглед върху мен, питайки се какво, по дяволите, съм намислила. Ще ми се да знаех.

Еванджелин почти извлича Птолемей навън, решетките се съединяват зад нея.

– Ти си слаб, принце мой – изсъсква в ухото на Кал.

Устоявам на порива да погледна назад към Килорн, докато думите му отекват в главата ми. Спри да се опитваш да ме предпазиш.

Няма.

Кръв капе от ръкава ми, оставя диря от сребристи петънца след мен, докато вървим с резки крачки към тронната зала. Пазители и хора от Сигурността охраняват огромната врата с пушки, вдигнати и насочени към коридора. Когато минаваме, не помръдват, замръзнали намясто. Имат заповеди да убиват, ако се наложи. Отвъд вратата пищната зала ехти от гняв и скръб. Искам да изпитам поне искрица от победоносно чувство, но споменът за Килорн зад решетките попарва всяко усещане за щастие, което бих могла да имам. Дори изцъклените очи на полковника ме преследват.

Премествам се до Кал. Той почти не забелязва, забил изгарящ поглед в пода.

– Колко мъртви?

– Десетима досега – прошепва той. – Трима в престрелката, осем в експлозията. Още петнайсет ранени. – Звучи, сякаш изброява покупки от бакалницата, а не хора. – Но всички ще се оправят.

Насочва рязко палец към лечителите, които тичат сред ранените. Преброявам сред тях две деца. А зад ранените са телата на мъртвите, положени пред трона на краля. Синовете близнаци на Беликос Леролан лежат до него, плачещата им майка бди над телата.

Принудена съм да затисна устата си с длан, за да не възкликна. Никога не съм искала това.

Топлите ръце на Мейвън улавят моите, издърпват ме покрай ужасната сцена до мястото ни край трона. Кал стои наблизо и напразно се опитва да избърше червената кръв от ръцете си.

– Времето за сълзи приключи – прогърмява Тиберий, стиснал юмруци до тялото си. В пълно съзвучие хлипането и подсмърчането из залата утихват. – Сега ще отдадем почит на мъртвите, ще изцерим ранените и ще отмъстим за нашите загинали. Аз съм кралят. Аз не забравям. Аз не прощавам. В миналото съм бил снизходителен, позволявал съм на нашите Червени братя да имат хубав живот, изпълнен с благоденствие, с достойнство. Но те ни заплюват, те отхвърлят милостта ни и си навлякоха най-лошата участ.

С озъбена гримаса той захвърля сребърното копие и червеното парче плат. Копието издрънчава по пода със звук като от погребална камбана. Разкъсаното слънце блести ярко към всички ни.

– Тези глупаци, тези терористи, тези убийци ще бъдат изправени на съд. И ще умрат. Кълна се в короната си, в трона си, в синовете си, те ще умрат.

Тътнещ шепот преминава през тълпата, когато всички Сребърни се раздвижват. Изправят се като един, ранени или не. Металическият мирис на кръв е почти непоносим.

– Сила! – крещят придворните. – Мощ! Смърт!

Мейвън хвърля поглед към мен с широко отворени и изплашени очи. Знам какво си мисли, защото аз също го мисля.

Какво направихме?

Връщам се в стаята си, рязко смъквам съсипаната рокля, оставям коприната да падне на пода. Думите на краля звучат отново в главата ми, осеяни с проблясъци от тази ужасна нощ. Очите на Килорн изпъкват през всичко това: зелен огън, който ме изгаря. Трябва да го предпазя, но как? Само ако можех да се сменя отново с него, моята свобода за неговата. Ако само нещата още бяха толкова прости. Никога не съм усещала толкова остро в ума си уроците на Джулиан: миналото е толкова по-велико, отколкото това бъдеще.

Джулиан. Джулиан.

Жилищните помещения гъмжат от Пазители и служители на Сигурността, всеки от тях нащрек. Но аз отдавна съм усъвършенствала изкуството да се прокрадвам незабелязано, а вратата на Джулиан не е далече. Въпреки късния час той е буден, задълбочен над книгите. Всичко изглежда същото, сякаш не се е случило нищо. Може би той не знае. Но после забелязвам бутилката с кафяв алкохол на масата, заемаща място, обикновено запазено за чай. Разбира се, че знае.

– В светлината на неотдавнашните събития бих помислил, че уроците ни са отменени за момента – казва той над страниците на книгата си. Въпреки това я затваря с рязък звук, насочвайки цялото си внимание към мен. – Да не споменавам, че е доста късно.