Виктория Айвярд - Алена кралица

Килорн едва не скача към решетките, горящ от нетърпение да се освободи от килията си, а Уолш издърпва Фарли на крака. Но аз изобщо не помръдвам. Нямам намерение да ги освобождавам, не още.

– Мер – прошепва Килорн, озадачен от колебанието ми, но аз го карам да замълчи с един поглед.

– Бомбата. – Дим и огън замъгляват мислите ми, връщайки ме към мига, в който балната зала експлодира. – Обяснете бомбата.

Очаквам да започнат да сипят извинения, да ме умоляват за прошка, но вместо това тримата си разменят неразбиращи погледи. Фарли се обляга на решетките с горящи очи.

– Не знам нищо за това – изсъсква тя едва чуто. – Никога не съм упълномощавала извършването на подобно нещо. Трябваше да е организирано, със специални мишени. Ние не убиваме напосоки, без цел.

– Столицата, другите бомбардировки?

– Знаеш, че онези сгради бяха празни. Там не загина никой, не и по наша вина – казва тя с равен тон. – Кълна ти се, Мер, това не беше наше дело.

– Наистина ли мислиш, че бихме се опитали да взривим най-голямата си надежда? – добавя Килорн. Не е нужно да питам, за да знам, че има предвид мен.

Най-после кимвам през рамо на Джулиан.

– Отвори килията. Тихо – промърморва Джулиан с ръце върху лицето на Лукас.

Магнитронът се подчинява и решетките се извиват в голяма буква „О“, достатъчно широка, за да пристъпят през нея. Уолш излиза първа с ококорени от удивление очи. Следващият е Килорн, който помага на Фарли да се провре през решетките. Ръката ѝ още виси безпомощно – лечителката е пропуснала едно място.

Посочвам към стената и те тръгват беззвучно като мишки по камък. Очите на Уолш се спират за миг върху тялото на Тристан, все още безжизнено в килията, но тя остава на мястото си до Фарли. Джулиан избутва Лукас до тях, преди да заеме мястото си до подножието на стълбите срещу освободените пленници.

Аз отивам от другата страна, притискайки се до Килорн. Макар да е прекарал нощта в килиите с мъртво тяло за компания, още мирише на вкъщи.

– Знаех си, че ще дойдеш – прошепва в ухото ми. – Знаех го.

Но няма време за любезности или празнуване. Не и докато те не си тръгнат благополучно.

От другата страна на отворената пролука на сълбището Джулиан ми кимва. Готов е.

– Пазител Глиакон, може ли да поговорим? – изкрещявам нагоре по стълбите, залагайки стръвта за следващата ни клопка. Тътренето на краката ѝ ми подсказва, че тя се е хванала.

– Какво има, милейди?

Когато стига долу, очите ѝ литват право към отворената килия и тя ахва зад маската си. Но Джулиан е твърде бърз дори за една Пазителка.

– Отишли сте да се разходите. Когато сте се върнали, сте открили това. Не ни помните. Повикайте един от другите – прошепва той с глас като ужасна песен.

– Пазител Тайрос, необходим сте – казва тя с равен тон.

– Сега ще заспите.

Тя се свлича почти преди последната дума да се отрони от устните му, но Джулиан я хваща през кръста и внимателно я полага на пода зад себе си. Килорн издишва изненадано, впечатлен от Джулиан, който си позволява лека доволна усмивка.

Тайрос е следващият, който слиза по стълбите объркан, но горящ от желание да услужи. Джулиан повтаря действието, изрича с напевен шепот заповедите си за няколко секунди. Не очаквах Пазителите да са глупави, но има логика. Още от деца ги обучават в изкуството на бойните умения; логиката и интелигентността не са най-важните им приоритети.

Но последните двама, Свинските очички и лечителят , не са пълни глупаци. Когато Тайрос се провиква, нарежда на Пазителя и лечител на повърхностни рани да слезе, те започват да шушукат помежду си.

– Свършвате ли вече, лейди Титанос? – обажда се Свинските очички с предпазлив глас.

Мислейки бързо, им извиквам в отговор:

– Да, свършихме. Другарите ви се върнаха на постовете си, искам да се уверя, че и вие ще го направите.

– О, така ли? Вярно ли е, Тайрос?

С ослепителна бързина Джулиан коленичи над припадналия Тайрос. Отваря насила очите му, като държи клепачите.

– Кажете, че сте се върнали на поста си. Кажете, че дамата е приключила.

– Върнах се на поста си – изрича монотонно Тайрос. Надявам се, че дългото стълбище и каменните стени ще изопачат гласа му. – Дамата приключи.

Свинските очички изсумтява под нос:

– Много добре.

Ботушите им тропат по стъпалата, двамата слизат заедно. Двама. Джулиан не може да се справи сам с двама. Усещам как Килорн се напряга зад гърба ми, свивайки юмрук, докато се подготвя за всичко, което може да последва. С една ръка го бутам обратно до стената, докато другата побелява от искри.