Виктория Айвярд - Алена кралица

– Няколко часа могат да ми свършат работа. – Фарли плясва Уолш по рамото и я връща рязко в реалността. – Опомни се, момиче, доста тичане ни чака тази вечер.

Не ни отнема много време да ги измъкнем през последните няколко коридора. Въпреки това страхът ми нараства с всеки изминал миг, докато се озоваваме насред гаража на Кал. Замаяният Лукас пробива голяма дупка в металната врата, сякаш разкъсва хартия, за да разкрие нощта оттатък.

Уолш ме прегръща, заварва ме неподготвена:

– Не знам как – промърморва, – но се надявам един ден да станеш кралица. Представяш ли си какво би могла да постигнеш тогава? Алената кралица.

Налага се да се усмихна на невъзможната мисъл:

– Върви, преди глупостите ти да са ми повлияли.

Фарли не си пада по прегръдките, но все пак ме потупва по рамото:

– Пак ще се срещнем, и то скоро.

– Не по този начин, надявам се.

Лицето ѝ разцъфва в рядка зъбата усмивка. Осъзнавам, че въпреки белега е много красива.

– Не по този начин – повтаря като ехо тя, а после се измъква навън в нощта с Уолш.

– Знам, че не мога да те помоля да дойдеш с мен – промърморва Килорн, готов да ги последва. Взира се в ръцете си, оглежда белезите, които познавам по-добре от собствения си ум. Погледни ме, идиот такъв.

Въздишам и се заставям да го побутна към свободата.

– Нужна съм за каузата тук. Ти също имаш нужда от мен тук.

– Това, от което имам нужда, и това, което искам, са две много различни неща.

Ще ми се да се засмея, но не мога да намеря сили.

– Това не е краят, Мер – прошепва Килорн и ме прегръща. Засмива се тихо, звукът вибрира в гърдите му. – Алена кралица. Добре звучи.

– Върви, глупак такъв. – Никога не съм се усмихвала толкова ведро, чувствайки се едновременно толкова тъжна.

Той ми отправя един последен поглед и кимва на Джулиан, а после излиза навън в тъмнината. Металът се съединява отново зад него и скрива приятелите ми от поглед. Не искам да зная къде отиват.

Налага се Джулиан да ме издърпа, но не ме упреква за дългото ми сбогуване. Мисля, че умът му е по-зает с Лукас, който в замаяното си състояние е започнал да се лигави.

Тази нощ сънувам как брат ми Шейд идва да ме навести в тъмнината. Мирише на барут. Но когато примигвам, той изчезва и съзнанието ми крещи онова, което вече знам. Шейд е мъртъв.

Щом настъпва утрото, поредица от звуци на тътрещи се крака и трясъци ме разбуждат рязко и ме карат да седна в леглото. Очаквам да видя Пазители, Кал или отмъстителния Птолемей, готов да ме разкъса заради онова, което направих, но са само камериерките, които се втурват в дрешника ми. Изглеждат по-стреснати от обикновено и трескаво смъкват дрехите ми.

– Какво става?

В дрешника момичетата замръзват. Покланят се с ръце, пълни с коприна и лен. Когато се приближавам, осъзнавам, че са застанали над комплект кожени куфари.

– Заминаваме ли някъде?

– Заповеди, милейди – казва едната със сведени очи. – Знаем само каквото ни казват.

– Разбира се. Е, тогава просто ще се обличам. – Посягам към най-близкия тоалет, възнамерявайки поне веднъж да направя нещо сама, но камериерките ме изпреварват.

Пет минути по-късно вече са ме гримирали и подготвили, облечена в причудливи кожени панталони и риза с волани. Много повече бих предпочела тренировъчния си екип пред всичко друго, но очевидно не е „уместно“ да го нося извън тренировките.

– Лукас? – обръщам се към пустия коридор, като почти очаквам той да изникне от някоя ниша.

Но Лукас го няма никъде и аз се отправям към урока по Протокол, но очаквам да ми пресече пътя. Когато не го прави, из тялото ми се разнася тръпка на страх. Снощи Джулиан го накара да забрави, но може би нещо се е изплъзнало през пролуките. Може би го разпитват, наказват го заради нощта, която не може да си спомни, и онова, което го принудихме да направи.

Но не съм сама за дълго. Мейвън препречва пътя ми с устни, извити в развеселена усмивка.

– Рано си станала. – После се навежда към мен и заговаря с нисък шепот: – Особено след като си стояла толкова до късно нощес.

– Не знам какво имаш предвид. – Опитвам се да докарам невинен тон.

– Затворниците ги няма. И тримата, изпарили са се като дим.

Слагам ръка на сърцето си и си придавам шокиран вид заради камерите:

– Кълна се в цветовете си! Няколко Червени избягали от нас? Изглежда невъзможно.