Виктория Айвярд - Алена кралица

– Ами не мисля, че сега моментът е подходящ слугите да сноват наоколо. Хората още са доста изнервени и не искам някой да пострада, защото аз не съм си получила вечерята. Просто ще трябва да ме придружиш, това е всичко. А кой знае, може и ти да си измъкнеш нещо.

Въздишайки като раздразнен тийнейджър, Лукас ми протяга ръка. Докато я поемам, хвърлям поглед към камерите в коридора и ги карам да угаснат. Готово.

Би трябвало да изпитвам угризения, задето използвам Лукас, защото зная от личен опит какво е да си играят с ума ти, но това е за живота на Килорн. Лукас все още бъбри, когато завиваме зад ъгъла и се натъкваме право на Джулиан.

– Лорд Джакос... – започва Лукас и понечва да сведе глава, но Джулиан го хваща за брадичката с по-бързо движение, отколкото някога съм мислила, че е способен. Преди Лукас да успее да реагира, Джулиан се втренчва гневно в очите му и борбата замира, преди да е започнала.

Сладките му думи, гладки като масло и мощни като желязо, веднага получават отговор.

– Заведи ни в килиите. Използвай сервизните коридори. Дръж ни далече от патрулите. Не запомняй това.

Лукас, обикновено все усмихнат и готов да се шегува, изпада в странно, почти подобно на хипноза състояние. Очите му се изцъклят и той не забелязва, когато Джулиан посяга надолу да вземе пистолета му. Но въпреки това тръгва с отривиста стъпка, води ни през лабиринта на Двореца. На всеки завой чакам да усетя електрическите очи и изключвам всички по пътя ни. Джулиан прави същото със стражите, внушава им да не ни запомнят, докато минаваме. Заедно съставляваме непобедим отбор и не след дълго заставаме най-горе на стълбите към тъмницата. Тук долу ще има Пазители, твърде многобройни, за да се справи Джулиан с тях сам.

– Не казвай нито дума – изсъсква Джулиан на Лукас, който кимва в знак, че е разбрал.

Сега е мой ред да водя. Очаквам да съм изплашена, но мъждивата светлина и късният час ми създават чувство за нещо познато. Това е стихията ми – да се промъквам, да лъжа и да крада.

– Кой е това? Кажете името си и по каква работа! – изкрещява ни една от Пазителите. Разпознавам гласа ѝ – Глиакон, замразителката, която изтезаваше Фарли. Може би мога да убедя Джулиан да ѝ внуши да се хвърли от някой зъбер.

Изправям се в цял ръст, макар че най-важни са гласът и тонът ми.

– Казвам се лейди Марийна Титанос, годеница на принц Мейвън – отвръщам рязко, слизайки по стъпалата възможно най-грациозно. Гласът ми е студен и рязък, огледален образ на тези на Елара и Еванджелин. Аз също имам сила и мощ. – И не споделям делата си с Пазители.

При вида ми четиримата Пазители се споглеждат и се разпитват взаимно. Единият, едър мъж със свински очички, дори ме оглежда нагло от глава до пети. Зад решетките Килорн и Уолш застават нащрек. Фарли не помръдва от ъгъла си, обвила коленете си с ръце. За миг си помислям, че може би спи, докато тя се раздвижва и сините ѝ очи отразяват светлината.

– Трябва да знам, милейди – казва Глиакон с извинителен тон. Кимва към Джулиан и Лукас, които слизат долу след мен. – Същото се отнася и за вас.

– Бих искала лична аудиенция с тези – придавам на гласа си възможно най-силна нотка на отвращение; не е трудно, при положение че Пазителят със свинските очички стои толкова наблизо – създания. Имаме въпроси, на които трябва да бъде отговорено, и злини, за които трябва да отмъстим. Нали, Джулиан?

Джулиан се усмихва злобно, преструва се добре.

– Ще е лесно да ги накараме да пропеят.

– Невъзможно, милейди – изсумтява Свинските очички. Акцентът му е твърд и груб, от Харбър Бей. – Заповедите ни са да останем точно тук цяла нощ. Няма да помръднем по ничия заповед.

Веднъж едно момче в Подпорите ме нарече проклета флиртаджийка, защото го придумах да се откаже от чифт хубави ботуши.

– Наясно сте с положението ми, нали? Скоро ще бъда принцеса, а благоволението на една принцеса е много ценно нещо. Освен това Червените плъхове трябва да получат урок. Болезнен урок.

Свинските очички примигва мудно към мен, обмисляйки чутото. Джулиан стои над рамото ми, готов със сладките си думи, ако ми потрябват. Минават два удара на сърцето, преди Свинските очички да кимне, като махва към другите:

– Можем да ви дадем пет минути.

Лицето ме заболява, когато се усмихвам толкова широко, но не ме е грижа.

– Много ви благодаря. Задължена съм ви на всички.

Те се отдалечават с тежки стъпки в колона по един, като тътрят крака. Щом стигат до горната площадка, си позволявам да изпитам надежда. Пет минути ще са предостатъчни.