Виктория Айвярд - Алена кралица

– Имам нужда от теб, Джулиан.

– Това има ли нещо общо с Прострелването на Слънцето? Да, вече измислиха хитроумно име. – Посочва към тъмния видео екран в ъгъла. – Излъчва се по новините вече от часове. На сутринта кралят ще отправи обръщение към страната.

Спомням си пухкавата руса репортерка, която отразяваше репортажа за бомбите в столицата преди повече от месец. Тогава ранените бяха малко, а въпреки това на пазарния площад имаше метежи. Какво ще направят сега? Колко невинни Червени ще платят?

– Или става дума за четиримата терористи, заключени в момента в килиите на тази постройка? – продължава настойчиво Джулиан, преценявайки реакцията ми. – Извини ме, искам да кажа, трима. Птолемей Самос определено оправдава репутацията си.

– Те не са терористи – отвръщам спокойно, като се опитвам се да се владея.

– Да ти покажа ли определението на тероризъм , Мер? – Тонът му е язвителен. – Тяхната кауза може и да е справедлива, но методите им... Освен това няма значение какво казваш ти. – Отново посочва към видео екрана. – Те имат собствена версия на истината и тя е единствената, която хората ще чуят.

Челюстта ми се затваря болезнено, кост върху кост.

– Ще помогнеш ли, или не?

– Аз съм учител и в известен смисъл парий, ако случайно не си забелязала. Какво мога да направя?

– Джулиан, моля те. – Усещам как последният ми шанс се изплъзва. – Ти си внушител, можеш да кажеш на стражите, да ги накараш да направят всичко, каквото поискаш. Можеш да ги освободиш.

Но той остава безмълвен и отпива спокойно от питието си. Никаква гримаса, както правят обикновено мъжете. Острият вкус на алкохола му е познат.

– Утре ще бъдат разпитани. И независимо колко са силни, независимо колко дълго ще издържат, истината ще бъде открита. – Бавно вземам ръката на Джулиан със загрубелите от хартията пръсти. – Този план беше мой. Аз съм една от тях. – Не е нужно да узнава за Мейвън. Това само ще го ядоса още повече.

Полулъжата си свършва работата добре. Виждам го в очите на Джулиан.

– Ти? Това е твое дело? – заеква той. – Стрелбата, бомбите?

– Бомбата беше... неочаквана. – Бомбата беше нещо ужасно.

Той присвива очи и виждам как зъбчатите колелца се въртят в ума му. После се пречупва изцяло.

– Казах ти, казах ти да не се втурваш презглава в това! – Стоварва юмрук върху масата: изглежда по-ядосан, отколкото съм го виждала някога. – А сега – прошепва и се взира в мен с толкова тъга, че ме заболява сърцето, – сега трябва да те гледам как се давиш?

– Ако избягат...

Той обръща остатъка от питието си на една глътка. С рязко движение на китката разбива чашата на пода и аз подскачам:

– А какво ще стане с мен? Дори и да отстраня камерите, спомените на стражите, всичко, което би могло да въвлече в това някого от двама ни, кралицата ще узнае. – Клатейки глава, въздъхва. – Ще ми извади очите заради постъпката ми.

И Джулиан няма да чете никога повече. Как мога да искам това?

– Тогава нека аз да умра. – Думите засядат на гърлото ми. – Заслужавам го толкова, колкото и те.

Не може да ме остави да умра. Няма. Аз съм малкото мълниеносно момиче и ще накарам света да се промени.

Когато проговаря отново, звучи глухо.

– Казаха, че смъртта на сестра ми е самоубийство. – Бавно прокарва пръсти по китката си, отдавайки се на отдавнашен спомен. – Това беше лъжа и аз го знаех. Тя беше тъжна жена, но никога не би направила такова нещо. Не и докато имаше Кал и Тиб. Беше убита, а аз не казах нищо. Страхувах се и я оставих да умре опозорена. И от онзи ден насам се трудя да поправя това, като чакам в сенките на този чудовищен свят и дебна времето си, за да отмъстя за нея. – Вдига очи към мен. Те искрят от сълзи. – Предполагам, че това ще бъде добро начало.

На Джулиан не му отнема дълго време да измисли план. Всичко, от което имаме нужда, е магнитрон и няколко „слепи“ камери, а за късмет, аз мога да осигуря и двете.

Лукас чука на вратата на спалнята ми по-малко от две минути, след като го повиквам.

– Какво мога да направя за теб, Мер? – пита той, по-нервен от обикновено. Знам, че времето, в което е надзиравал провеждания от кралицата разпит на слугите, сигурно не е било лесно. Поне ще е твърде разсеян, за да забележи, че треперя.

– Гладна съм. – Репетираните думи излизат от устата ми по-лесно, отколкото би трябвало. – Нали знаеш, вечерята така и не се състоя, затова се чудех...

– Да ти приличам на готвач? Трябваше да се обадиш в кухните, това им е работата.