Виктория Айвярд - Алена кралица

– Изглежда, че са само слуги.

– Щях да кажа същото, само че ги открихме да се опитват да се измъкнат през една канализационна тръба – отвръща рязко Кал. – Отне ни доста време да ги изкараме.

– Това ли са всичките? – пита крал Тиберий, като надзърта през решетките на килията.

Кал поклаща глава:

– Пред тях имаше още, но стигнаха до реката. Не знам колко.

– Е, нека да открием – казва Еванджелин с повдигнати вежди. – Повикайте кралицата. А междувременно... – Тя се обръща с лице към краля. Под брадата си той се ухилва леко и кимва.

Не е нужно да питам, за да знам за какво си мислят. Изтезан ия .

Четиримата пленници запазват самообладание, дори не трепват. Челюстта на Мейвън се движи ожесточено, докато се опитва да измисли изход от това, но знае, че такъв няма. Всъщност това може би е повече, отколкото можем да се надяваме. Ако успеят да излъжат. Но как можем да поискаме от тях да го направят? Как можем да слушаме писъците им, докато ние не губим кураж?

Изглежда, Килорн има отговор за мен. Дори на това ужасно място зелените му очи успяват да блеснат. Ще излъжа заради теб.

– Кал, оставям честта на теб – казва кралят, като отпуска длан върху рамото на сина си. Мога само да се взирам, умолявайки с широко разтворени очи Кал да не направи каквото иска баща му.

Той хвърля поглед към мен веднъж, сякаш по някакъв начин това може да мине за извинение. После се обръща към една жена Пазител, по-ниска от другите. Очите ѝ искрят в сиво-бяло зад маската ѝ.

– Пазител Глиакон, необходим ми е лед.

Представа нямам какво значи това, но Еванджелин се изкикотва:

– Добър избор.

– Не е нужно да виждаш това – промърморва Мейвън и се опитва да ме издърпа. Но не мога да оставя Килорн. Не и сега. Гневно отръсквам Мейвън от себе си, все още приковала очи върху приятеля си.

– Нека остане – казва злорадо Еванджелин, наслаждавайки се на страданието ми. – Това ще я научи какво е да се отнася с Червените като с приятели. – Обръща се отново към килията и разтваря решетките с махване на ръка. Посочва с единия си блед пръст: – Започнете с нея. Тя трябва да бъде пречупена.

Пазителката кимва, улавя Фарли за китката и я издърпва от килията. Решетките се плъзват отново на мястото си зад нея, като затварят останалите в капан. Уолш и Килорн се втурват към решетките, и двамата – олицетворение на страха.

Пазителката принуждава Фарли да застане на колене и очаква следващата заповед.

– Сър?

Кал отива и застава над нея, дишайки тежко. Поколебава се, преди да проговори, но гласът му е силен:

– Още колко души сте там?

Челюстите на Фарли се сключват, тя стиска зъби. По-скоро ще умре, отколкото да проговори.

– Започнете с ръката.

Пазителката извива грубо ранената ръка на Фарли. Тя изскимтява от болка, но все така не казва нищо. Нужно ми е цялото ми самообладание, за да не ударя Пазителката.

– А наричате нас диваци – процежда Килорн, притиснал чело към решетките.

Бавно Пазителката отлепва подгизналия от кръв ръкав на Фарли и допира бледи жестоки ръце до кожата ѝ. При докосването Фарли изпищява, но нямам представа защо.

– Къде са другите? – пита настойчиво Кал и коленичи да я погледне в очите. За миг тя притихва, поемайки си накъсано дъх. Той се надвесва, търпеливо я чака да се пречупи.

Вместо това Фарли се навежда рязко напред и с все сила го блъсва с глава.

– Ние сме навсякъде. – Засмива се, но изпищява отново, когато Пазителката подновява изтезанието.

Кал се съвзема бързо, притиснал ръка до сега счупения си нос. Някой друг сигурно би отвърнал на удара, но той не го прави.

Червени точици като убождания от карфица се появяват върху ръката на Фарли около дланта на Пазителката. Нарастват с всяка изминала секунда – остри и лъскави червени връхчета, стърчащи право от вече синкавата кожа. Пазител Глиакон. Династ ия Глиакон. Умът ми литва обратно към часовете по Протокол, към уроците за династиите. Замразители.

Стреснато осъзнавам, и се налага да извърна поглед.

– Това е кръв – прошепвам, неспособна да погледна назад. – Тя замразява кръвта ѝ. – Мейвън само кимва със сериозни и пълни със скръб очи.

Зад нас Пазителката продължава да действа по-нагоре по ръката на Фарли. Червени ледени висулки, остри като бръсначи, пронизват плътта ѝ, прерязват всеки нерв, причиняват болка, която не мога да си представя. Дъхът на Фарли излиза със свистене през стиснатите ѝ зъби. Тя все така не казва нищо. Сърцето ми препуска с отминаването на секундите, питам се кога ли ще се върне кралицата и се чудя дали играта ни наистина ще приключи.