Виктория Айвярд - Алена кралица

Стъпките спират точно след отвора. Не мога да ги видя, Джулиан също не може, но Свинските очички диша като куче. Лечителят също е там и чака точно извън обсега ни. В пълна тишина не е трудно да чуя щракването на пистолет.

Очите на Джулиан се разтварят широко, но той остава непоклатим, едната му ръка се сключва около откраднатото оръжие. Не искам дори да дишам, знаейки, че всички сме на ръба. Стените сякаш се свиват, затварят ни натясно в каменен ковчег без изход.

Чувствам се много спокойна, когато се измъквам пред стълбите с искрящата си ръка зад гърба. Очаквам да почувствам куршумите всеки миг, но болката така и не идва. Няма да ме застрелят, не и докато не им дам основателна причина.

– Има ли някакъв проблем, Пазители? – питам подигравателно, извила вежда, както съм виждала да прави Еванджелин сто пъти. Бавно пристъпвам нагоре, излагайки двамата на показ. Те стоят един до друг с нетърпеливо свити пръсти върху двата спусъка. – Бих предпочела да не насочвате оръжията си към мен.

Свинските очички ме поглежда с неподправен гняв, но това изобщо не ме смущава. Ти си дама. Дръж се като такава. Действай, за да опазиш живота си.

– Къде е приятелят ти?

– О, сега ще дойде. Една от пленничките има доста заядлив език. Имаше нужда от малко допълнително внимание. – Лъжата излиза от устата ми толкова лесно. Умението наистина идва с опита.

Ухилен, Свинските очички сваля леко оръжието:

– Кучката с белега ли? Наложи се лично да я цапна. – Той се киска. Засмивам се заедно с него и си представям какво могат да причинят мълниите на тлъстите му бледи очи.

Когато се приближавам, лечителят на повърхностни рани слага едната си ръка върху металния парапет и ми препречва пътя. Правя същото. Усещам го студен в ръката си и солиден. Полека, не бързай, казвам си, влагайки в искрите си точно толкова енергия, колкото трябва. Недостатъчно, за да причинят изгаряне, недостатъчно, за да оставят белези, но достатъчно, за да се погрижат за двамата. Същото е като да вденеш игла и поне веднъж се оказвам опитна в шиенето.

Над мен лечителят не се смее заедно с приятеля си. Очите му са ярко сребърни и с маската и огненото наметало прилича на демон от кошмар.

– Какво има зад гърба ти? – изсъсква през маската.

Свивам рамене, позволявайки си още една стъпка.

– Нищо, Пазител Сконос.

Следващите думи са накъсани:

– Лъжеш.

Реагираме в един и същи миг, бурно впускайки се в действие. Куршумът ме уцелва в корема, но мълнията ми се издига по металния парапет, минава през кожата на лечителя и се забива в мозъка му. Свинските очички изкрещява, стреляйки със собствения си пистолет. Куршумът се забива в стената, пропуснал ме на сантиметри. Но аз го уцелвам с кълбото от искри, което запращам зад гърба си. Те се плъзват покрай мен, и двамата в безсъзнание с мускули, потрепващи конвулсивно от шока.

А после падам.

За кратко се запитвам дали каменният под ще разбие черепа ми. Предполагам, че това е по-лесно, отколкото да умра от загуба на кръв. Вместо това ме улавят дълги ръце.

– Мер, ще се оправиш – прошепва Килорн. Ръката му покрива корема ми, опитва се да спре кървенето. Очите му са зелени като трева. Открояват се в един притъмняващ свят. – Дребна работа е.

– Облечете онези – рязко нарежда Джулиан на другите. Фарли и Уолш се втурват покрай мен да навлекат огненочервените пелерини и маски. – Ти също!

Грубо издърпва Килорн от мен, и в бързината почти го запраща през стаята.

– Джулиан... – изричам задавено и се мъча да го уловя. Трябва да му благодаря.

Но той е отвъд обсега ми, коленичил над лечителя. Рязко разтваря клепачите на Пазителя и пее, нарежда му да се събуди. Следващото, за което си давам сметка, е, че лечителят гледа надолу към мен с ръце върху раната ми. Отнема само секунда, преди светът да се върне в нормалното си състояние. В ъгъла Килорн изпуска въздишка на облекчение и нахлузва една пелерина през главата си.

– Също и нея. – Посочвам към Фарли. Джулиан кимва и насочва лечителя към нея. С едно ясно пук рамото ѝ се намества отново.

– Много съм ви задължена – казва тя и нахлузва маската върху лицето си.

Уолш стои изправена над всички ни с маската, забравена в ръката ѝ. Взира се в повалените Пазители с увиснала челюст.

– Мъртви ли са? – пита, шепнейки като уплашено дете.

Джулиан вдига поглед от Свинските очички, след като е свършил да му „пее“.

– Едва ли. Всичките ще се свестят след няколко часа, а ако имате късмет, дотогава никой няма да разбере, че ви няма.