Виктория Айвярд - Алена кралица

– Знаеш, че е прав. – Мейвън слага ръка върху рамото на брат си, опитва се да го успокои. Спомням си как гледах Кал да прави същото с Мейвън, но сега короната е върху друга глава.

– Ти си наследникът. Той не може да си позволи да изгуби и теб.

– Аз съм войник – процежда Кал, като свива рамо, за да се отдръпне от докосването на брат си. – Не мога просто да седя безучастно и да оставя другите да се бият вместо мен. Няма да го направя.

Звучи като дете, което хленчи за играчка – сигурно изпитва наслада да убива. Призлява ми. Не казвам нищо, оставяйки дипломатичния Мейвън да говори вместо мен. Той винаги знае какво да каже.

– Намери друга кауза. Конструирай нов мотоциклет, обучавай хората си, подготви се за времето, след като опасността отмине. Кал, можеш да правиш хиляда други неща и никое от тях не приключва с това да загинеш при засада! – казва той, като поглежда гневно брат си. После се ухилва в стремежа си да разведри атмосферата. – Никога не се променяш, Кал. Просто не можеш да седиш на едно място.

След миг на сурово мълчание Кал се усмихва слабо:

– Никога. – Очите му се стрелват бързо към мен, но няма да позволя бронзовият му поглед да ме заплени, не и отново.

Обръщам глава, преструвайки се, че разглеждам една картина на стената.

– Хубава броня – подхвърлям подигравателно. – Ще отива на колекцията ти.

Той изглежда жегнат, дори смутен, но бързо се съвзема. Сега усмивката му е изчезнала, заместена от присвити очи и стисната челюст. Почуква с пръсти по бронята си; прозвучава като стържене на нокти по камък.

– Това беше подарък от Птолемей. Изглежда, споделям обща кауза с брата на годеницата си. – Годеницата си. Сякаш това трябва да ме накара да ревнувам или нещо от този род.

Мейвън оглежда предпазливо бронята:

– Какво имаш предвид?

– Птолемей командва офицерите в столицата. Заедно с мен и моя легион може да успеем да направим нещо полезно дори в пределите на града.

В сърцето ми отново се прокрадва студен страх, отблъсквайки всяка надежда и щастие, които снощният успех ми донесе.

– И какво точно е то? – чувам се да прошепвам.

– Аз съм добър ловец. Той е добър убиец. – Кал отстъпва крачка назад и се отдалечава от нас.

Мога да почувствам как се изплъзва не само надолу по коридора, а по тъмен и криволичещ път. Това ме кара да се страхувам за момчето, което ме научи да танцувам. Не, не за него. От него. А то е по-лошо от всичките ми други ужаси и кошмари.

– Ние двамата заедно ще изтръгнем от корен Алената гвардия. Ще сложим край на този бунт веднъж завинаги.

За днес няма разписание, тъй като всички са прекалено заети да си тръгват, за да преподават или да обучават. Да бягат, може би е по-подходяща дума, защото от наблюдателницата ми във входната зала определено изглежда точно така. Някога си мислех, че Сребърните са недосегаеми божества, които никога не биват заплашвани, никога не се страхуват. Сега знам, че е вярно обратното. Прекарали са толкова дълго време на върха, защитени и изолирани, та са забравили, че могат да паднат. Силата им се е превърнала в тяхна слабост.

Някога се страхувах от тези стени, плашех се от такава красота. Но сега виждам пукнатините. Както в деня на пускането на бомбите, когато осъзнах, че Сребърните не са непобедими. Тогава беше експлозия – сега няколко куршума са разбили диамантеното стъкло, разкривайки страх и параноя отдолу. Сребърни, които бягат от Червени – лъвове, бягащи от мишки. Кралят и кралицата спорят помежду си, придворните имат собствени съюзи, а Кал, съвършеният принц, добрият войник, е жесток, ужасен враг. Всеки може да предаде всеки.

Кал и Мейвън се сбогуват с всички, изпълнявайки дълга си въпреки организирания хаос. Въздушните кораби чакат недалече, бръмченето на двигателите им се чува дори вътре. Искам да видя големите машини отблизо, но да се раздвижа, би означавало да се осмеля да се изправя пред тълпата, а не мога да понеса погледите на опечалените. Снощи загинаха общо дванайсет души, но отказвам да науча имената им. Не мога да допусна да тежат на съвестта ми, не и когато се нуждая от разсъдъка си повече от всякога.

Когато вече не мога да гледам, краката ми ме повеждат, накъдето поискат, скитайки из вече познати коридори. Стаите се затварят, докато минавам, напуснати за сезона, докато дворът се върне. Знам, че аз няма. Слугите покриват с бели чаршафи мебелите, картините и статуите, докато цялото място добива вид на обитавано от призраци.