Виктория Айвярд - Алена кралица

Не след дълго се озовавам застанала на прага на старата класна стая на Джулиан и гледката ме шокира. Купчините с книги, писалището, дори картите са изчезнали. Стаята изглежда по-голяма, но я усещам по-малка. Някога тя съдържаше цели светове, но сега в нея има само прах и смачкана хартия. Очите ми се задържат върху стената, където стоеше огромната карта. Някога не можех да я разбера; сега я помня като стар приятел.

Норта, Езерните земи, Пиемонт, Прер ият а, Тираксис, Монтфорт, Сирон и всички спорни земи между тях. Други страни, други народи, всички разкъсани по линиите на кръвта също като нас. Ако ние се променим, ще се променят ли и те? Или ще се опитат да унищожат и нас?

– Надявам се, че ще запомниш уроците си. – Гласът на Джулиан ме изтръгва от мислите ми и ме връща в празната стая. Той стои зад мен, проследява погледа ми към стената, където беше картата. – Съжалявам, че не можах да те науча на повече.

– В Арчън ще имаме много време за уроци.

Усмивката му е сладко-горчива и почти болезнена за гледане. Сепнато осъзнавам, че за пръв път мога да усетя как камерите ни наблюдават.

– Джулиан?

– Архивистите в Делфи ми предложиха работа по реставрирането на стари текстове. – Лъжата е очевидна. – Изглежда, че са тършували из Разлива и са се натъкнали на няколко бункера за складиране. Очевидно цели планини хартия.

– Това много ще ти хареса. – Гласът ми засяда в гърлото. Ти знаеше, че той ще трябва да си тръгне. Ти го въвлече насила в това снощи, когато изложи живота му на опасност заради този на Килорн. – Ще идваш ли от време на време, когато можеш?

– Да, разбира се. – Поредната лъжа. Елара ще разбере ролята му съвсем скоро и тогава той ще е принуден да бяга. Най-разумно е да набере преднина. – Донесох ти нещо.

Бих предпочела Джулиан, отколкото какъвто и да е подарък, но въпреки това се опитвам да изглеждам благодарна.

– Добър съвет ли?

Той поклаща глава, усмихвайки се:

– Ще видиш, когато стигнеш в столицата. – После протяга подканващо ръце: – Трябва да вървя, така че изпрати ме подобаващо.

Да го прегърна, е все едно да прегърна баща си или братята, които няма да видя никога повече. Не искам да го пускам, но опасността е твърде голяма, за да остане, и ние и двамата го знаем.

– Благодаря ти, Мер – прошепва той в ухото ми. – Толкова много ми напомняш за нея. – Не е нужно да питам, за да знам, че говори за Кориан, за сестрата, която е изгубил толкова отдавна. – Ще ми липсваш, малко мълниеносно момиче.

Точно сега прякорът не звучи толкова зле.

Нямам сили да се прехласвам по лодката, тласкана през водата от електрически двигатели. Черни, сребристи и червени знамена се веят от всеки пилон, за да покажат, че това е кралската лодка. Като момиче се чудех защо кралят си присвоява нашия цвят. Това просто беше толкова далеч под достойнството му. Сега осъзнавам, че знамената са червени като неговия пламък, като унищожението и хората, които контролира.

– Пазителите от снощи са получили нови назначения – промърморва Мейвън, докато вървим по една палуба.

Изпратени на нови назначен ия е само изискан начин да се каже наказани. Спомням си Свинските очички и начина, по който ме гледаше, и изобщо не съжалявам.

– Къде отидоха?

– На фронта, разбира се. Ще бъдат прикрепени към някаква събрана от кол и въже група, за да командват ранени, неспособни или злонравни войници. Това обикновено са първите, които биват изпращани в окопна война. – От сенките зад очите му се досещам, че Мейвън знае това от опит.

– Първите, които загиват.

Той кимва мрачно.

– А Лукас? Не съм го виждала от вчера...

– Той е добре. Пътува с Династията Самос, събира се отново с близките си. Стрелбата накара всички да си плюят на петите, дори Висшите династии.

Залива ме облекчение, както и тъга. Лукас вече ми липсва, но е хубаво да знам, че е в безопасност и е далече от наблюдението на Елара.

Мейвън хапе устна с потиснато изражение.

– Но не задълго. Идват отговори.

– Какво искаш да кажеш?

– Намериха кръв долу в килиите. Червена кръв.

Огнестрелната ми рана я няма вече, но споменът за болката не е избледнял:

– Следователно?

– Следователно онзи от приятелите ти, който е имал лошия късмет да бъде ранен, няма да остане неизвестен още много дълго, ако кръвната база си свърши работата.

– Кръвна база ли?

– Базата данни за кръвта. От всеки Червен, роден в радиус от сто мили цивилизована земя, се взима кръвна проба при раждането. Започнало като проект, за да се разбере точно каква е разликата между нас, но приключило просто като поредния начин да бъдат белязани и обуздани твоите хора. В по-големите градове Червените не използват лични карти, а кръвни идентификационни знаци. Вземат им проби на всеки вход и изход, на влизане и излизане. Маркират ги като животни.