Виктория Айвярд - Алена кралица

Погледът ми се задържа върху дома на Айрал – великолепие с колони от черен мрамор. Каменни пантери охраняват верандата, озъбили се нагоре към небето. Дори от вида на статуите в тялото ми нахлува мразовита тръпка и ме кара да си спомня Ара Айрал и настойчивите ѝ въпроси.

– Тук няма никого.

– Къщите са празни през по-голямата част от годината, а никой не би се осмелил да напусне града сега, не и с тази история с Гвардията. – Той ми отправя лека горчива усмивка. – Биха предпочели да се крият зад диамантените си стени и да оставят брат ми да се бие вместо тях.

– Само ако не се налагаше изобщо някой да се бие.

Той поклаща глава:

– Няма полза да мечтаем.

Гледаме мълчаливо как река Роу остава зад нас и по бреговете се издига друга гора. Дърветата са странни, много високи, с черна кора и тъмночервени листа. Мъртвешки тиха е, каквато не би трябвало да бъде никоя гора. Дори птича песен не нарушава тишината, а над нас небето притъмнява, но не заради чезнещата следобедна светлина. Събират се черни облаци, надвиснали над дърветата като дебело одеяло.

– А какво е това? – Дори гласът ми звучи приглушен и внезапно се радвам заради стъкленото покритие над палубата. За моя изненада другите са изчезнали, оставяйки ни сами да гледаме как настъпва мракът.

Мейвън хвърля поглед към гората с неодобрително смръщено лице:

– Преградни дървета. Пречат на замърсяването да се разпространи по-нагоре по реката. Градинските пазители от Династията Уел ги създадоха преди години.

Бурни кафяви вълни се пенят и се разбиват в лодката, оставят тънък слой черна мръсотия по блестящия стоманен корпус. Светът придобива странен оттенък, все едно гледам през мръсно стъкло. Ниските облаци всъщност въобще не са облаци, а дим, който излиза от хиляда комини и закрива небето. Дърветата и тревата ги няма – това е земя на пепел и разложение.

– Сивият град – промърморва Мейвън.

Докъдето стига погледът ми, се простират фабрики – мръсни, масивни и жужащи от електричество. Гледката ме удря като юмрук и почти ме събаря. Сърцето ми се опитва да поддържа мъчително силния пулс и се налага да седна, чувствайки как кръвта ми препуска.

Мислех, че моят свят не е какъвто трябва, че животът ми е несправедлив. Но не можех дори да си представя място като Сивия Град.

Електростанции сияят в мрака, пулсират в електриково синьо и противно зелено в паяжината от жици във въздуха. Транспортери, отрупани с товари, се движат по надигнатите пътища и пренасят суровини от една фабрика до друга. Дават си пронизителни сигнали един на друг в шумна бъркотия от натоварен трафик, движат се като ленива черна кръв в сиви вени. Най-ужасното от всичко – малки къщички заобикалят всяка фабрика на подреден площад, една върху друга с тесни улици между тях. Бордеи.

Съмнявам се, че под такова опушено небе работниците някога виждат дневна светлина. Вървят между фабриките и домовете си, заливайки улиците по времето между смените. Няма офицери, няма плющящи камшици, нито празни погледи. Никой не ги кара да ни гледат как минаваме. Няма нужда кралят да се перчи тук, осъзнавам. Те са пречупени от рождение.

– Това са технита – прошепвам дрезгаво, спомнила си името, което Сребърните така небрежно подмятат. – Те правят лампите, камерите, видео екраните...

– Пушките, куршумите, бомбите, корабите, транспортерите – добавя Мейвън. – Те поддържат електричеството. Поддържат водата ни чиста. Правят всичко за нас.

И не получават в замяна нищо освен пушек.

– Защо не си тръгнат?

Той просто свива рамене:

– Това е единственият живот, който познават. Повечето технита никога не напускат собствения си район. Не могат дори да карат задължителна военна служба.

Не могат дори да карат задължителна военна служба. Животът им е толкова ужасен, че войната е по-добра алтернатива, а на тях дори не им е позволено да отидат на война.

Като всичко друго по реката, фабриките изчезват, но образът остава в съзнанието ми. Не трябва да забравям това, подсказва ми нещо. Не трябва да ги забравям.

Отвъд друга гора от преградни дървета ни чакат звездите, а под тях: Арчън. Отначало изобщо не виждам столицата, погрешно вземайки светлините ѝ за ярки звезди. Докато лодката се приближава все повече и повече, челюстта ми увисва.

През широката река се простира Мост на три нива, свързващ двата града от всяка страна. Той е хиляди футове дълъг и цветущ, целият в светлина и електричество. Има магазини и пазарни площади, всички – построени в самия Мост на сто фута над реката. Направо си представям Сребърните как пият и ядат и гледат надолу към света от мястото си там, високо горе. Ярки транспортери преминават по най-ниското ниво на Моста, фаровете им са като червено-бели комети, прорязващи нощта.