Виктория Айвярд - Алена кралица

Това обяснява разположението. Западният бряг има остри склонове, дворецът и другите правителствени сгради се намират на билото на хълм, от който има гледка към Моста. Друга стена обкръжава билото на хълма, ограждайки сърцето на страната. Опитвам се да не зяпам, когато минаваме през портата, разкриваща настлан с мозайка площад с размерите на арена. Мейвън го нарича Площада на Цезар по името на първия владетел от неговата династия. Джулиан спомена крал Цезар преди, но мимоходом; уроците ни така и не стигнаха много по-далече от Първото Разделение, когато червеното и сребристото се превърнали в нещо повече от цветове.

Дворецът Уайтфайър заема южната страна на Площада, докато съдилищата, Хазната и административните центрове заемат останалото. Има дори казарма, ако се съди по войските, които провеждат учения в оградения със стени двор. Те са воденият от Кал Легион на Сенките, които потеглиха преди нас към града. Утеха за благородниците, така ги нарече Мейвън. Войници в пределите на градските стени, за да ни защитят, ако има ново нападение.

Въпреки часа Площадът кипи от оживление, докато хората се стичат към стряскащо изглеждаща постройка до казармите. Червено-черни знамена, украсени с меча, символ на армията, висят от колоните ѝ. Едва различавам малка сцена, издигната пред сградата, с подиум, обкръжен от ярки прожектори и растяща тълпа.

Внезапно втренченият поглед на камерите, по-тежък, отколкото съм свикнала, спира върху нашия транспортер и ни следва, докато колоната от превозни средства минава край сцената. За щастие, продължаваме да пътуваме, стигаме през сводест вход до малък вътрешен двор, но после спираме рязко.

– Какво е това? – прошепвам, сграбчила Мейвън. Досега съм сдържала страха си, но заради светлините, камерите и тълпата стената ми започва да рухва.

Мейвън въздъхва тежко по-скоро от раздразнение, отколкото по друга причина:

– Баща ми сигурно ще изнесе реч. Само малко дрънкане на оръжия, колкото да са доволни масите. Хората не обичат нищо повече от водач, който обещава победа.

Мейвън излиза, дърпайки ме със себе си. Въпреки грима и дрехите си внезапно се чувствам много разголена. Това е предназначено за излъчване. Хиляди, милиони ще го видят.

– Не се безпокой, ние просто ще трябва да стоим и да си придаваме сурови изражения – промърморва в ухото ми.

– Мисля, че Кал се е погрижил за това. – Кимвам към принца, който гледа мрачно, все още залепен за хълбока на Еванджелин.

Мейвън се подсмихва под нос:

– Той смята, че речите са загуба на време. Кал обича действията, не думите.

Значи ставаме двама, но не искам да призная, че имам нещо общо с по-големия брат на Мейвън. Може би някога мислех така, но не и сега. Никога повече.

Един забързан секретар ни повиква с пръст. Дрехите му са синьо-сиви, цветовете на Династията Макантос. Може би е познавал полковника, може да е неин брат, неин братовчед. Недей, Мер. Това е най-неподходящото място да изгубиш самообладание. Той не ни удостоява дори с бегъл поглед, когато заемаме мястото си, заставайки зад Кал и Еванджелин, с краля и кралицата начело. Странно, Еванджелин не показва обичайното си хладнокръвие; виждам, че ръцете ѝ треперят. Страхува се. Жадуваше за светлината на прожекторите, искаше да бъде годеница на Кал и въпреки всичко се страхува от това. Как е възможно?

А после потегляме, влизаме в здание с толкова много Пазители и служители, че не мога да ги преброя. Вътре сградата е практично обзаведена с карти, кабинети и зали за съвещания вместо картини или салони. Хора в сиви униформи се суетят в коридора, макар че спират, за да ни направят път. Повечето врати са затворени, но успявам да надникна в няколко. Офицери и войници са свели погледи към карти на бойния фронт, спорейки за разположението на легионите. В друга стая, залята от буйна енергия, сякаш има поне сто видео екрана, всеки – обслужван от войник в бойна униформа. Говорят в слушалки с микрофон, лаят заповеди към далечни хора и места. Думите са различни, но смисълът е един и същ.

Удръжте позиц ият а.

Кал се забавя пред вратата на стаята с видео екраните, проточил врат, за да види по-добре, но тя внезапно се затръшва в лицето му. Той се наежва, но не протестира, връщайки се в редицата с Еванджелин. Тя започва тихо да му мърмори, но той я прекъсва – за мой възторг.

Но усмивката ми се стопява, когато излизаме обратно в ослепителните светлини на предните стъпала на постройката. Върху бронзова табелка до вратата пише: Военно командване. Това място е сърцето на войската – оттук се командва всеки войник, всяка армия, всяко оръдие. Стомахът ми започва да се бунтува при мисълта за мощта, но не мога да изгубя самообладание, не и пред толкова много хора. Блясват фотоапарати и ме заслепяват. Когато трепвам, чувам глас в главата си.