Виктория Айвярд - Алена кралица

Ти не си единствената, Мер. Не си сама. Ти си просто първата, защитена от очите на хиляда; първата, която не могат да убият и потулят. Подобно на другите ти си Червена и Сребърна и по-силна и от едните, и от другите.

Мисля, че ти си бъдещето. Мисля, че си новата зора.

А ако преди е имало 27, сигурно има и други. Трябва да има още.

Чувствам се застинала, чувствам се вцепенена, чувствам всичко и нищо. Други като мен.

Използвайки мутациите в кръвта ти, претърсих останалата част от кръвната база и открих същото в други проби. Включих всички тях тук, за да продължиш.

Знам, че не е нужно да ти казвам колко е важен този списък, какво би могъл да означава той за теб и останалата част от този свят. Предай го на някого, на когото имаш доверие, открий другите, защити ги, обучи ги, защото е само въпрос на време някой не толкова приятелски настроен да открие каквото открих аз – и да ги проследи и залови.

Думите му свършват там, последвани от списък, от който пръстите ми се разтреперват. Има имена и места, толкова много, всичките – очакващи да бъдат открити. Всичките – очакващи да се бият.

Имам чувството, че умът ми гори. Други. Още. Думите на Джулиан плуват през очите ми, прогарят душата ми.

По-силна и от едните, и от другите.

Малката книга е сгушена в жакета ми, скътана до сърцето ми. Но преди да успея да отида при Мейвън да му покажа откритието на Джулиан, ме намира Кал. Хваща ме натясно в една дневна, много подобна на онази, в която танцувахме, макар че луната и музиката отдавна ги няма. Някога исках всичко, което можеше да ми даде, а сега от вида му ми се обръща стомахът. Той вижда отвращението в лицето ми, колкото и да се опитвам да го скрия.

– Ядосана си ми – казва. Не е въпрос.

– Не съм.

– Недей да лъжеш – изръмжава той с внезапно пламнали очи. Лъжа от деня, в който се срещнахме. – Преди два дни ме целуна, а сега не можеш дори да ме погледнеш.

– Сгодена съм за брат ти – казвам му и се отдръпвам.

Той отхвърля довода с махване на ръка:

– Това не те спря преди. Какво се е променило?

Видях кой си в действителност, иска ми се да изкрещя. Ти не си благородн ият воин, съвършен ият принц или дори обърканото момче, което се преструваш, че си. Колкото и да се опитваш да се пребориш с това, ти си точно като всички тях.

– Това заради терористите ли е?

Болезнено стисвам зъби:

– Бунтовниците.

– Те убиха хора, деца, невинни.

– И двамата с теб знаем, че вината не беше тяхна – процеждам в отговор, без да ме е грижа колко жестоки са думите. Кал трепва, зашеметен за момент. Почти има вид, сякаш ще повърне, когато си спомня Прострелването на Слънцето – и случайната експлозия, която последва. Но чувството отминава, бавно заместено от гняв.

– Но въпреки това я причиниха – изръмжава. – Онова, което наредих на Пазителя да направи, беше заради мъртвите, в името на справедливостта.

– А какво постигна с изтезанията? Знаеш ли имената им, колко са, знаеш ли дори какво искат ? Направи ли си изобщо труда да се вслушаш?

Той въздъхва тежко, опитвайки се да спаси разговора:

– Знам, че си имаш собствени причини да... да им симпатизираш, но техните методи не могат да бъдат...

– Вината за техните методи е ваша. Вие ни карате да работим, вие ни карате да проливаме кръвта си, вие ни принуждавате да умираме заради вашите войни и фабрики и малките удобства, които дори не забелязвате, и всичко – защото ние сме различни . Как можете да очаквате да оставим това така?

Кал се размърдва неспокойно, едно мускулче на бузата му потрепва. Той няма отговор.

– Единствената причина да не съм мъртва някъде в някой окоп, е, че ти ме съжали. Единствената причина, че изобщо ме слушаш сега, е, защото по някакво безумно чудо случайно съм различна по друг начин.

Лениво искрите ми се надигат в ръцете ми. Не мога да си представя да се върна обратно към живота във времето, преди тялото ми да зажужи от електричество, но със сигурност си го спомням.

– Ти можеш да спреш това, Кал. Ти ще бъдеш крал и можеш да спреш тази война, можеш да спасиш хиляди, милиони от цели поколения на обвеяно в слава робство, ако кажеш „достатъчно“.

Нещо се пречупва в Кал и потушава огъня, който така упорито се опитва да крие. Той прекосява стаята и отива до прозореца със сключени зад гърба ръце. С изгряващото слънце по лицето и сянката в гърба си сякаш се разкъсва между два свята. В сърцето си – знам, че наистина е така. Малката част от мен, която още държи на него, иска да скъси разстоянието между нас, но не съм толкова лекомислена. Не съм болно от любов момиченце.