Виктория Айвярд - Алена кралица

– Милейди, изпуснахте това – казва момченцето. Вероятно е на десет години, на едната му ръка има червена лента. – Милейди?

Тогава забелязвам парчето хартия, което протяга към мен. Не е нищо особено, просто усукан къс хартия, който не си спомням да е бил у мен. Въпреки това се усмихвам на момчето и вземам хартията от него.

– Много ти благодаря.

То ми се ухилва, както може само едно малко дете, а после изтичва бързо в една уличка. Подскача на всяка стъпка. Животът още не го е смачкал.

– Насам, лейди Титанос. – Над мен стои един Пазител и наблюдава с безизразни очи. Дотук с онзи план. Оставям го да ме поведе обратно към транспортера, внезапно почувствала се унила. Не мога дори да се измъквам, както някога. Размеквам се.

– За какво беше всичко това? – пита зачудено Мейвън, когато се качвам обратно в транспортера.

– Нищо – въздъхвам, хвърляйки поглед през прозореца, докато се изтегляме от площада. – Стори ми се, че видях някого.

Завиваме по улицата, преди изобщо да ми хрумне да погледна листчето. Разгъвам го в скута си, скрила късчето хартия в гънките на ръкава си. Върху него са надраскани думи – толкова ситни, че едва успявам да ги разчета.

Театър „Хексаприн“. Следобедно представление. Най-добрите места.

Отнема ми един миг да си дам сметка, че разбирам само половината от тези думи, но това изобщо няма значение. Усмихвам се и пъхам съобщението в ръката на Мейвън.

Молбата на Мейвън е всичко, което е нужно, за да ни осигури влизане в театъра. Той е малък, но много пищен, със зелен покрив с купол, увенчан с черен лебед. Това е място за развлечение, което представя пиеси или концерти или дори някои архивни филми в специални случаи. Пиеса, както ми обяснява Мейвън, е, когато хора, актьори, представят някаква история на сцена. У дома нямахме време за вълшебни приказки преди лягане, а какво остава пък за сцени, актьори и костюми.

Преди да се усетя, вече седим на затворен балкон над сцената. Местата под нас гъмжат от хора, много от тях деца, всичките – Сребърни. Няколко Червени сноват между редовете и пътеките, сервират питиета или проверяват билетите, но никой не сяда. Това не е лукс, който могат да си позволят. Междувременно ние се разполагаме в кадифени кресла с най-добрата гледка, а секретарят и Пазителите стоят точно отвъд нашата закрита със завеса врата.

Когато театърът притъмнява, Мейвън ме прегръща през раменете, притегля ме толкова близо, че мога да усетя биенето на сърцето му. Той се усмихва на секретаря, който сега наднича между завесите.

– Не ни безпокойте – изрича провлачено и приближава лицето ми към своето.

Вратата щраква, затваря се и се заключва, но никой от нас не се отдръпва. Минава минута или час – не знам кое от двете, докато гласовете на сцената ме връщат към действителността.

– Съжалявам – промърморвам на Мейвън, изправям се и се измъквам от креслото си в опит да поставя някаква дистанция между нас. Сега няма време за целуване независимо колко много ми се иска. Той само се ухилва, вторачен в мен вместо в пиесата. Полагам всички усилия да гледам другаде, но нещо винаги привлича погледа ми обратно към него.

– Какво ще правим сега?

Той се засмива тихо, очите му проблясват дяволито.

– Не искам да кажа това. – Но не мога да се сдържа и се засмивам заедно с него. – Кал ме хвана натясно по-рано.

Мейвън присвива устни и се стяга при тази мисъл:

– И?

– Изглежда, че съм била спасена.

Усмивката му при тези думи може да освети целия свят и съм завладяна от нуждата да го целуна отново.

– Казах ти, че ще го направя – отвръща със странно груб глас. Когато ръката му посяга към моята, аз я поемам без колебание.

Преди да успеем да продължим, панелът на тавана над нас се отмества със скърцане. Мейвън скача на крака, по-стреснат от мен, и надзърта в черното пространство. Долу не прониква дори шепот, но въпреки това знам какво да сторя. Тренировките са ме направили по-силна и аз се издърпвам нагоре с лекота, изчезвайки в тъмнината и студа. Не виждам нищо и никого, но не се страхувам. Сега ме ръководи вълнението и с усмивка протягам ръка надолу да помогна на Мейвън. Той се спуска тромаво в тъмнината, опитва се да се ориентира. Преди очите ни да се приспособят, панелът на тавана се плъзва обратно намясто и закрива светлината, пиесата и хората оттатък.

– Бъди тиха и бърза. Ще те взема оттук.

Разпознавам не гласа, а миризмата: ужасно силна смесица от чай, стари подправки и позната синя свещ.