Виктория Айвярд - Алена кралица

– Уил? – Гласът едва не ми изневерява. – Уил Уисъл?

Бавно, но сигурно тъмнината става по-проницаема. Бялата му брада, сплъстена както винаги, смътно изплува на фокус. Вече няма как да го сбъркам.

– Няма време за мили повторни срещи, малка Бароу. Имаме работа за вършене.

Понятие нямам как Уил се е озовал тук, пътувайки чак от Подпорите, но фактът, че познава театъра в подробности, е още по-чудат. Повежда ни нагоре през тавана, надолу по стълби и малки капаци в пода; пиесата отеква навсякъде над главите ни. Не след дълго се озоваваме под земята, високо над нас се простират тухлени подпори и метални греди.

– Вие, хора, със сигурност си падате по драматизма – промърморва Мейвън и оглежда мрака около нас. Тук прилича на крипта, тъмно и влажно, където във всяка сянка се крие нещо ужасно.

Уил леко се засмива, докато отваря с рамо една метална врата.

– Само почакай.

Минаваме с резки крачки през тесния проход, който се скосява още по-надолу. Въздухът мирише слабо на канални води. За моя изненада пътеката свършва на малка платформа, осветена само от пламтяща факла. Хвърля странни сенки по ронеща се стена, облицована с изпочупени плочки. По тях има черни знаци, букви, но не от стария език, който съм виждала.

Преди да успея да попитам за тях, силен скърцащ звук разтърсва стените около нас. Идва от кръгла дупка в стената, тътнещ в още по-дълбока тъмнина. Мейвън сграбчва ръката ми, сепнат от звука, а аз съм също толкова изплашена, колкото него. Метал стърже по метал – оглушителен шум. От тунела струят ярки светлини и чувствам как нещо се задава, нещо голямо, електрическо и мощно.

Появява се метален червей и спира бавно пред нас. Стените са от груб метал, споени и скрепени с болтове, с прозорци като процепи. Една врата се отваря с плъзтане върху свистящи релси и разлива топла светлина на платформата.

Фарли ни се усмихва от една седалка от вътрешната страна на вратата. Маха с ръка, правейки ни знак да отидем при нея.

– Всички на борда.

– Технитата го наричат Подземния влак – казва тя, докато ние нестабилно заемаме местата си. – Забележително бърз и се движи по прастарите релси, които Сребърните така и не са си направили труда да потърсят.

Уил затваря вратата зад нас, изолирайки ни в нещо, което ми прилича просто на дълга консервна кутия. Ако не се безпокоях толкова, че подземното нещо ще се разбие, щях да съм впечатлена. Вместо това се хващам по-здраво за седалката под мен.

– Къде го построихте? – чуди се Мейвън на глас, очите му обхождат ужасната клетка. – Сивият град е контролиран, технитата работят за...

– Ние си имаме собствени технита и технически градове, малък принце – казва Фарли: изглежда много горда със себе си. – Това, което вие, Сребърните, знаете за Гвардията, не може да напълни и чаена чаша.

Влакът се накланя под нас и едва не ме изхвърля от седалката ми, но никой друг дори не мигва. Машината се плъзга по релсите, докато достига скорост, от която стомахът ми се залепва за гръбнака. Другите продължават да бъбрят, най-вече Мейвън задава въпроси за Подземния влак и Гвардията. Радвам се, че никой не иска от мен да говоря, защото със сигурност ще повърна или ще припадна, ако правя нещо повече от това да седя неподвижно. Но не и Мейвън. Нищо не му убягва.

Той хвърля поглед през прозореца, опитвайки се да разбере нещо от скалите, които преминават като размазани очертания покрай нас.

– Отправяме се на юг.

Фарли се обляга назад в седалката си и кима:

– Да.

– Югът е поразен от радиация – казва рязко той, гледайки я предизвикателно.

Тя само свива рамене.

– Къде ни водиш? – промърморвам, най-сетне успяла да проговоря.

Без да губи време, Мейвън се отправя към затворената врата. Никой не го спира, защото няма къде да отиде. Няма измъкване.

– Знаеш ли какво причинява тя? Радиацията? – Звучи истински уплашен.

Фарли започва да отмята симптомите на пръсти все още с влудяваща усмивка на лицето.

– Гадене, повръщане, главоболие, припадъци, ракови заболявания и о, да, смърт. Много неприятна смърт.

Внезапно ми призлява силно:

– Защо правиш това? Дошли сме да ти помогнем.

– Мер, спри влака, ти можеш да спреш влака. – Мейвън се свлича пред мен и ме улавя за раменете. – Спри влака!

За моя изненада тенекиената кутия започва да пищи около нас и спира много рязко и внезапно. Мейвън и аз се търкулваме на пода в плетеница от крайници, удряйки се в твърдата метална платформа с болезнено глухо тупване. От нас към отворената врата струи светлина и разкрива друга платформа, осветена от факли. Много по-голяма е и води някъде много далече.