Виктория Айвярд - Алена кралица

Започвам да губя надежда и се отпускам отново назад в седалката.

– Това може да е трудно. Невъзможно.

Мейвън прокарва ръка по моята карта от прах и заличава Западен Арчън с няколко леки движения на пръстите си.

– Легионите са верни на своите генерали. А аз случайно знам едно момиче, което познава един генерал много добре.

Когато очите му срещат моите, целият му огън е изчезнал, сега заместен от лют студ. Той се усмихва напрегнато.

– Говориш за Кал. – Войника. Пълководеца. Принца. Истински син на баща си. Отново се сещам за Джулиан, за вуйчото, когото Кал е готов да убие в името на изопачената си версия на справедливостта. Кал никога не би предал страната си, за нищо на света.

Когато Мейвън отговаря, тонът му е небрежен:

– Поставяме го пред тежък избор.

Мога да почувствам очите на Килорн върху лицето си, преценяващи реакцията ми, и натискът е почти непоносим.

– Кал никога няма да обърне гръб на короната си, на баща ви.

– Познавам брат си. Ако се стигне до това да спаси живота ти или да спаси короната си, и двамата знаем какво ще избере – изстрелва в отговор Мейвън.

– Никога не би избрал мен.

Кожата ми изгаря под погледа на Мейвън от спомена за една открадната целувка. Именно той ме спаси от Еванджелин. Кал, който ме спаси да не избягам и да си навлека още болка. Кал, който ме спаси от военна повинност. Бях твърде заета с опити да спасявам другите, за да забележа колко много ме спасява Кал. Колко много ме обича.

Внезапно ми става много трудно да дишам.

Мейвън клати глава:

– Той винаги ще избира теб.

Фарли се засмива подигравателно:

– Искате да основа цялата си операция, цялата революц ия върху някаква тийнейджърска любовна история? Не мога да повярвам в това.

На отсрещния край на масата по лицето на Килорн преминава странно изражение. Когато Фарли се обръща към него, за да потърси подкрепа, не намира никаква.

– Аз мога – прошепва той, очите му не се откъсват от лицето ми дори за миг.

Докато Мейвън и аз пътуваме през Моста, отправяйки се обратно към двореца след дългия си ден на ръкувания и тайни планове, ми се иска зазоряването да започне тази вечер, вместо утре сутринта. Ясно долавям тътена около нас, докато минаваме през града. Всичко пулсира от енергия – от транспортерите по улиците до лампите, вплетени в стомана и бетон. Напомня ми за момента във Великолепната градина преди много време, когато гледах как нимфите си играят във фонтан или зеленопръстите се грижат за цветята си. В онзи миг намирах техния свят за красив. Сега разбирам защо искат да го задържат, да запазят властта си над всички останали, но това не означава, че ще им позволя.

Обикновено се организира пиршество, за да се отпразнува завръщането на краля в неговата столица, но в светлината на неотдавнашните събития Площадът на Цезар е много по-тих, отколкото би трябвало. Мейвън се преструва, че скърби за липсата на зрелището, пък било то и само за да запълни с нещо мълчанието.

– Залата за пиршества е два пъти по-голяма от онази в Двореца на Слънцето – казва той, докато влизаме през големите порти. Виждам част от легиона на Кал да провежда учение в казармата: хиляда души маршируват в такт. Стъпките им са като удари на барабан. – Едно време танцувахме до зори или поне Кал танцуваше. Момичетата не ме канеха много на танц, освен ако Кал не ги накараше.

– Аз бих те поканила да танцуваме – прошепвам му в отговор, все още без да откъсвам очи от казармата. Дали утре тя ще е наша?

Мейвън не отговаря; размърдва се на мястото си, докато спираме бавно. Той винаги ще избира теб.

– Не изпитвам нищо към Кал – прошепвам в ухото му, докато слизаме тромаво от транспортера.

Той се усмихва, ръката му се сключва около моята и си казвам, че това не е лъжа.

Когато вратите на двореца се отварят за нас, из дългите настлани с мрамор коридори се разнася ужасен писък. Двамата с Мейвън се споглеждаме стреснати. Стражите, които ни пазят, настръхват, ръцете им посягат към пистолетите, но те не са достатъчни да ми попречат да хукна. Мейвън се старае да не изостава, опитва се да спазва моето темпо. Писъкът прозвучава отново, придружен от дузина маршируващи крака и познатото дрънчене на брони.

Впускам се във внезапен спринт, Мейвън е точно зад мен. Нахълтваме в кръгло помещение, заседателна зала от полиран мрамор и тъмно дърво. Вече има тълпа и едва не се сблъсквам със самия лорд Самос, но краката ми ме спират точно навреме. Мейвън се блъсва в гърба ми и едва не ме събаря.