Виктория Айвярд - Алена кралица

Самос се усмихва злобно на двама ни, черните му очи са студени и твърди.

– Милейди, принц Мейвън – казва, като едва накланя глава към всеки от двама ни. – Да видите представлението ли дойдохте?

Представлението. Около нас има други лордове и дами заедно с краля и кралицата, всички – взиращи се право напред. Провирам се през тях, без да знам какво ще открия от другата страна, но знам, че няма да е хубаво. Мейвън ме следва, ръката му нито за миг не се отделя от лакътя ми. Когато стигаме предните редици на тълпата, се радвам заради топлата му ръка – утеха, която да ме кара да си мълча и да ме дръпне назад.

Поне шестнайсет войници стоят в центъра на залата, обутите им в ботуши крака оставят мръсни следи по големия държавен печат. Броните им са същите – от плочест черен метал, с изключение на един, чиято броня е с червеникав отблясък. Кал.

Еванджелин стои с него, косата ѝ е прибрана назад в плитка. Тя диша тежко, задъхана, но изглежда горда със себе си. А където е Еванджелин, брат ѝ едва ли е далече от нея.

Птолемей се появява от задните редици на глутницата, влачейки тялото на пищяща жена за косата. Кал се извръща и среща погледа ми в мига, когато я разпознавам. Виждам там разкаяние, но той не прави нищо, за да я спаси.

Птолемей мята Уолш върху излъскания под, лицето ѝ се блъсва силно в камъка. Тя едва ми хвърля поглед, преди да обърне измъчените си очи към краля. Спомням си закачливата усмихната прислужница, която най-напред ме запозна с тои свят; онази жена вече я няма.

– Плъховете пълзят в старите тунели – изръмжава Птолемей, като я преобръща с крак. Тя с мъка се отдръпва от докосването му, изненадващо бърза предвид множеството си наранявания. – Открихме тази да ни следи близо до речните дупки.

Да ги следи ли? Как е могла да бъде толкова глупава? Но Уолш не е глупава. Не, това е било заповед, осъзнавам с нарастващ ужас. Наблюдавала е влаковите тунели, за да се увери, че пътят ни за връщане от Нарси е чист. И докато ние се измъкнахме благополучно, тя не е успяла.

Хватката на Мейвън върху ръката ми се затяга, той ме придърпва плътно към себе си, докато гърдите му се притискат в гърба ми. Знае, че искам да побягна към нея, да я спася, да ѝ помогна. А аз знам, че не можем да направим абсолютно нищо.

– Стигнахме, докъдето позволяваха детекторите за радиация – добавя Кал, полагайки всички усилия да не обръща внимание на Уолш, която кашля кръв. – Системата от тунели е огромна, много по-голяма, отколкото първоначално мислехме. В района сигурно има хиляди мили и членовете на Алената гвардия ги познават по-добре, отколкото който и да било от нас.

Крал Тиберий се намръщва под брадата си. Прави жест към Уолш, махва ѝ да дойде напред. Кал я сграбчва за ръката и я дърпа към краля. Хиляда различни изтезания ми идват наум, всяко – по-ужасно от предишното. Огън, метал, вода, дори собствената ми мълния могат да бъдат използвани, за да я накарат да проговори.

– Няма да допусна отново същата грешка – изръмжава кралят в лицето ѝ. – Елара, накарай я да пропее. Веднага.

– С удоволствие – отвръща кралицата, освобождавайки ръцете си от влачещите се ръкави.

Това е по-лошо. Уолш ще проговори, ще намеси всички ни, ще ни провали. А после ще я уб ият бавно. Ще уб ият бавно всички ни.

Един Айгри в тълпата войници с поглед, способен да вижда бъдещето, внезапно скача напред:

– Спрете я! Хванете ѝ ръцете!

Но Уолш е по-бърза от видението му.

– За Тристан – казва тя, а после стоварва длан върху устата си. Захапва нещо и преглъща, като отмята рязко глава назад.

– Лечител! – излайва Кал и я сграбчва за гърлото, опитва се да я спре. Но по устата ѝ избива бяла пяна, а крайниците ѝ потрепват конвулсивно – тя се задушава. – Лечител веднага!

Тя се гърчи силно, извива се и се отскубва от хватката му с последни сили. Когато пада на пода, очите ѝ са широко отворени, втренчени, но невиждащи. Мъртва.

За Тристан.

Не мога дори да скърбя за нея.

– Отровно хапче.

Гласът на Кал е кротък и тих, сякаш обяснява това на дете. Но предполагам, че съм дете, когато става дума за война и смърт.

– Даваме ги на офицерите на фронта и на шпионите си. Ако ги заловят...

– Няма да проговорят – изсъсквам му в отговор.

Внимателно, казвам си предупредително. Колкото и да ме побиват тръпки от присъствието му, трябва да го изтърпя. В края на краищата аз го оставих да ме намери тук, на балкона. Трябва да му дам надежда. Трябва да му позволя да мисли, че има шанс с мен. Тази част беше идея на Мейвън, колкото и да му е болезнено да го каже. Колкото до мен, трудно е да вървя по тясната граница между лъжа и истина, особено с Кал. Мразя го, знам това, но нещо в очите му и в гласа му ми напомня, че чувствата ми не са толкова прости.