Виктория Айвярд - Алена кралица

Не мога да откъсна очи от пламъците и пушека, но Мейвън го прави вместо мен.

– Ето го – изсъсква той, като сочи към няколко тъмни силуета, тичащи от двореца.

Кал има собствени стражи, но оставя зад себе си всичките, спринтирайки към казармата. Все още е по нощни дрехи, но никога не е изглеждал толкова страховит. Докато на Площада се изсипват войници и офицери, той рязко дава заповеди, по някакъв начин успява да надвика растящата тълпа.

– Пушки на портите! Разположете нимфите от другата страна, не искаме огънят да се разпространи!

Войниците му изпълнявт бързо заповедите, подчиняват се моментално на всяка негова дума. Легионите се подчиняват на своите пълководци.

Зад нас Фарли се притиска назад към стената, промъква се по-близо до водосточната тръба. Готова е да се обърне и да хукне при първия признак за неприятности, изчезвайки, за да се бие друг път. Няма да стане. Това ще свърши работа.

Мейвън понечва да тръгне пръв, да даде знак на брат си да спре, но аз го избутвам назад.

– Аз трябва да го направя – прошепвам и чувствам как ме завладява странно спокойствие. Той винаги ще избира теб.

Вече няма връщане назад, когато излизам на Площада пред легиона, патрулите и Кал. По стените светват ярки прожектори, някои – насочени към Моста, други – надолу към нас. Един сякаш минава право през мен и трябва да вдигна ръка, за да заслоня очи.

– Кал! – изкрещявам над оглушителния шум от пет хиляди войници. По някакъв начин той ме чува и рязко обръща глава в моята посока. Погледите ни се срещат през множеството от воини, които се строяват по полкове.

Когато се отправя към мен, провирайки се през морето от хора, си помислям, че ще припадна. Внезапно мога да чувам единствено ударите на сърцето си, което блъска в ушите ми и удавя алармите и писъците. Страхувам се. Толкова много се страхувам. Това е просто Кал, казвам си. Момчето, което обича музиката и мотоциклетите. Не войникът, не пълководецът, не принцът. Момчето. Той винаги ще избира теб.

– Връщай се вътре веднага! – Кал се извисява над мен, служейки си със суровия царствен глас, който може да накара дори планина да се подчини. – Мер, не е безопасно!

Със сила, каквато никога не съм знаела, че притежавам, сграбчвам яката на ризата му и това някак успява да го задържи неподвижно.

– А ако това е цената? – Хвърлям поглед назад към разбития Мост, сега забулен в дим и пепел. – Просто няколко тона бетон. А ако ти кажа, че точно тук, точно сега би могъл да поправиш всичко. Би могъл да ни спасиш.

От потрепването на една искрица в очите му виждам, че съм привлякла вниманието му.

– Недей – протестира той слабо, едната му ръка сграбчва моята. В очите му има страх, повече страх, отколкото съм виждала някога.

– Веднъж каза, че вярваш в нас, в свободата. В равенството. Ти можеш да превърнеш това в реалност с една дума. Няма да има война. Никой няма да загине. – Той изглежда замръзнал от това, което казвам, не смее да диша. Дори аз не мога да се досетя какво си мисли, но продъжавам упорито. Трябва да го накарам да разбере. – Ти държиш властта точно сега. Тази армия е твоя, можеш да завладееш цялото това място и... и да го освободиш! Да влезеш с маршова стъпка в двореца, да накараш баща си да коленичи и да направиш онова, което знаеш, че е правилно. Моля те, Кал!

Чувствам го под ръцете си: диша бързо и задъхано и нищо не ми се е струвало толкова истинско или важно. Знам за какво си мисли – за своето кралство, за дълга си, за баща си. И за мен, мълниеносното момиче, което го моли да захвърли всичко това. Нещо дълбоко в мен ми казва, че ще го направи.

Треперейки, го целувам по устните. Той ще избере мен. Усещам кожата му студена като на труп.

– Избери мен – прошепвам едва чуто, притисната към него. – Избери нов свят. Създай по-добър свят. Войниците ще ти се подчинят. Баща ти ще ти се подчини. – Сърцето ми се свива и всеки мускул се стяга в очакване на отговора му. Прожекторът, насочен към нас, потрепва под силата ми, светва и угасва с всеки удар на сърцето. – Кръвта в килиите беше моя. Аз помогнах на Гвардията да се измъкне. И скоро всички ще узнаят. И ще ме убият. Не им позволявай. Спаси ме.

Думите го разбуждат и той стисва по-здраво китката ми.

– Винаги си била ти.

Той винаги ще избира теб.

– Поздрави новата зора, Кал. С мен. С нас .

Очите му се преместват към Мейвън, който сега върви към нас. Братята се поглеждат в очите, говорят си по начин, който не разбирам. Той ще избере нас.