Виктория Айвярд - Алена кралица

Едва успявам да не изоставам, но войникът зад търба ми, който държи окованите ми ръце, непрекъснато ме блъска. Друг прави същото с Мейвън и го заставя да върви заедно с мен. Арвън ни следва, за да се увери, че няма да избягаме. Присъствието му е като тъмна тежест, притъпяваща сетивата ми. Все още виждам коридора около нас, празен и далеч от любопитните очи на придворните, но нямам сили да се тревожа. Кал е начело на глутницата, раменете му са напрегнати и изопнати, докато се бори с порива да погледне назад.

Звукът от пушечна стрелба, писъци и кръв в тунелите отеква с тътен в ума ми. Мъртви са. Мъртви сме. Всичко свърши.

Очаквам да се спуснем надолу, да слезем до най-тъмната килия на света. Вместо това Кал ни повежда нагоре към стая без прозорци и без Пазители. Звукът от стъпките ни дори не отеква, когато влизаме – звукоизолирано е. Тук вътре никой не може да ни чуе. И това ме плаши повече, отколкото пушките или огъня, или чистата неподправена ярост, която се излъчва на вълни от краля.

Той стои в центъра на стаята, облечен в позлатената си броня, с короната на главата си. Церемониалният му меч отново виси на кръста му заедно с пистолет, който вероятно никога не е използвал. Всичко е част от постановката. Поне изглежда подобаващо за ролята.

Кралицата също е тук и ни чака, облечена само в тънка бяла рокля. В мига, щом влизаме, очите ѝ срещат моите и тя си пробива със сила път в мислите ми като нож, който се врязва в плът. Изписквам, опитвам се да се хвана за главата, но белезниците не поддават.

Всичко преминава светкавично отново пред очите ми от началото до края. Фургонът на Уил. Гвардията. Килорн. Бунтовете, срещите, тайните съобщения. Лицето на Мейвън се върти в спомените, правейки го да изпъква на фона на суматохата, но Елара го отблъсква. Не иска да вижда какво помня за него. При нападението умът ми закрещява, скача от мисъл на мисъл, докато целият ми живот, всяка целувка и всяка тайна са изложени на показ пред нея.

Когато спира, се чувствам мъртва. Искам да съм мъртва. Поне няма да ми се наложи да чакам дълго.

– Оставете ни – казва Елара с режещ и остър глас. Войниците чакат, за да получат потвърждение от Кал. Когато той кимва, те си тръгват, оттеглят се сред шум от потракващи ботуши. Но Арвън изостава, влиянието му още ме притиска. Когато тропотът на ботушите заглъхва, кралят си позволява да издиша.

– Сине? – Поглежда Кал и виждам едва доловимото потрепване на пръстите му. Но не знам от какво може да се страхува. – Искам да чуя всичко от теб.

– Те отдавна са част от това – промърморва Кал, сякаш едва успява да изрече думите. – Откакто тя дойде тук.

– И двамата ли? – Тиберий се извръща от Кал към забравения си син. Изглежда почти тъжен, лицето му се удължава в болезнена намръщена гримаса. Очите му потрепват, не му се иска да издържи погледа му, но Мейвън смело го поглежда в очите. Няма да трепне. – Ти си знаел за това, момчето ми?

Мейвън кимва:

– Помогнах да го планират.

Тиберий се препъва, сякаш думите са физически удар:

– А стрелбата?

– Избрах мишените. – Кал стисва здраво очи, като че ли се опитва да се изолира.

Очите на Мейвън се плъзват покрай баща му към Елара, която стои наблизо. Издържат взаимно на погледите си и за миг си мисля, че тя се вглежда в мислите му. Стреснато осъзнавам, че няма да го направи. Не може да си позволи да погледне.

– Вие ми казахте да си намеря кауза, татко. И аз го направих. Гордеете ли се с мен?

Но вместо това Тиберий се нахвърля върху мен, ръмжейки като мечка.

– Ти направи това! Ти го отрови, отрови момчето ми! – Когато в очите му избиват сълзи, разбирам, че сърцето на краля, независимо колко малко или студено е, е било разбито. Той обича Мейвън по свой собствен начин. Но е твърде късно за това. – Ти ми отне сина!

– Вие сам направихте това – изричам през стиснати зъби. – Мейвън има собствено сърце и вярва в един различен свят толкова силно, колкото и аз. Всъщност синът ви ме промени.

– Не ти вярвам. Подлъгала си го някак.

– Тя не лъже.

Когато чувам Елара да се съгласява с мен, оставам без дъх.

– Синът ни винаги е жадувал за промяна. – Очите ѝ се задържат за миг върху Мейвън. Звучи уплашена. – Той е само едно момче, Тиберий.

Спаси го, крещя наум. Трябва да ме чуе. Длъжна е.

До мен Мейвън си поема дъх през зъби, очаквайки каква може да е участта ни.