Виктория Айвярд - Алена кралица

– КАПИТАН ТАЙРОС! – изревава Кал, все още в състояние да говори. Елара засега не му е отнела това. Но никой не дотичва. Никой не ни чува. – КАПИТАН ТАЙРОС! – изкрещява отново той, умолявайки някого, който не е там. – ЕВАНДЖЕЛИН! ПТОЛЕМЕЙ! НЯКОЙ ДА ПОМОГНЕ!

Елара спокойно го оставя да крещи, наслаждавайки се на звука, но Мейвън трепва.

– Трябва ли да слушаме това? – пита той.

– Не, предполагам, че не – въздъхва тя и накланя глава. Тялото на Кал се движи в синхрон с мислите ѝ и той се обръща с лице към баща си.

Кал изпада в паника, очите му се разширяват:

– Какво правиш?

Под него лицето на краля потъмнява:

– Не е ли очевидно?

Изобщо не разбирам. Мястото ми не е тук. Джулиан беше прав. Това е игра, която не разбирам, игра, която не знам как да играя. Иска ми се Джулиан да беше тук сега, да обясни, да помогне, да ме спаси. Но никой не идва.

– Мейвън, моля те – изричам умолително, опитвам се да го накарам да ме погледне. Но той ми обръща гръб, съсредоточава се върху майка си и предадената си кръв. Той е истински син на майка си.

Не я беше грижа, че Мейвън беше в спомените ми. Не я беше грижа, че той е бил част от всичко това. Дори не изглеждаше изненадана. Отговорът е плашещо прост. Защото вече е знаела. Защото той е неин син. Защото това е бил планът ѝ през цялото време. Мисълта е пареща като ножовете, пробягващи по кожа, но болката само прави осъзнаването по-реално.

– Ти ме използва.

Най-после Мейвън благоволява да погледне отново към мен:

– Вече схващаш, нали?

– Ти избра мишените. Полковникът, Рейналд, Беликос, дори Птолемей – те не са били врагове на Гвардията, а твои. – Идва ми да го разкъсам с мълния или без. Искам да му причиня болка.

Най-сетне усвоявам урока си. Всеки може да предаде всеки.

– А това, това е бил просто поредният заговор. Ти ме тласна в него, въпреки че беше невъзможно, макар да знаеше, че Кал никога не би предал баща си! Те ме накара да го повярвам. Накара всички ни да го повярваме.

– Не е моя вината, че беше достатъчно глупава да го повярваш – отвръща той. – Сега с Гвардията е свършено.

Чувството е като от ритник в зъбите.

– Те бяха твои приятели. Имаха ти доверие.

– Те бяха заплаха за моето кралство и бяха глупави – изстрелва той в отговор. Прегърбва се, навежда се над мен с коварната си усмивка: – Бяха.

Елара се засмива на жестоката му шега.

– Беше твърде лесно да те внедрим сред тях. Нужна бе само една сантиментална прислужница. Така и никога няма да проумея как такива глупаци се превърнаха в опасност.

– Накара ме да повярвам – прошепвам отново, спомнила си всяка лъжа, която някога ми е казвал. – Мислех, че искаш да ни помогнеш. – Излиза като хленч. За частица от секундата бледите му черти омекват. Но не задълго.

– Глупаво момиче – казва Елара. – Твоята глупост едва не ни провали. Да използваш собствена охрана в бягството, да предизвикаш всички внезапни спирания на електричеството – наистина ли мислиш, че съм била толкова глупава, че да не хвана следите ти?

Вцепенено поклащам глава:

– Оставихте ме да го направя. Знаели сте за всичко това.

– Разбира се, че знаех. Как иначе мислиш, че стигна толкова далече? Аз трябваше да прикривам следите ти, аз трябваше да те предпазя от всеки с достатъчно разум, за да не види знаците – озъбва се тя, ръмжейки като звяр. – Не знаеш докъде стигнах, за да те предпазя да не пострадаш. – Тя поруменява от удоволствие, наслаждава се на всяка секунда. – Но ти си Червена и подобно на всички други беше обречена да се провалиш.

Думите се разбиват в мен като вълни, спомените се наместват. Трябваше да знам дълбоко в себе си и да не се доверявам на Мейвън. Той беше твърде съвършен, твърде смел, твърде мил. Обърна гръб на своите, за да се присъедини към Гвард ият а. Тласна ме към Кал. Даде ми точно каквото исках и това ме направи сляпа.

Обзета от желание да закрещя, обзета от желание да заплача, бавно обръщам очи към Елара.

– Казали сте му точно какво да каже – прошепвам. Не ѝ се налага да кимва, но знам, че съм права. – Знаели сте коя съм тук и сте знаели – главата ме заболява, когато си спомням как си играеше вътре в ума ми, – знаели сте точно как да ме спечелите на ваша страна.

Нищо не ме наранява по-дълбоко от празното изражение върху лицето на Мейвън.

– Имаше ли нещо вярно?

Когато поклаща глава, знам, че и това е лъжа.

– Дори Томас?

Момчето на фронта, момчето, загинало, биейки се в чужда война. Казваше се Томас и го видях да умира.