Виктория Айвярд - Алена кралица

Вместо това някой се засмива.

Тъмнината продължава да се вдига и разкрива още от килията. Облегната на решетките, до мен седи безформена фигура, променяща се с всеки изблик на смях.

– Бях на четири години, когато дойдох тук за пръв път, а Мейвън беше едва на две. Криеше се зад полите на майка си, изплашен от тъмнината и празните килии. – Кал се изкисква, всяка дума е остра като нож. – Предполагам, че вече не се страхува от тъмното.

– Не, не се страхува.

Аз съм сянката на пламъка. Повярвах на Мейвън, когато ми каза тези думи, когато ми рязказваше колко много мрази този свят. Сега знам, че всичко е било измама, умела измама. Всяка дума, всяко докосване, всеки поглед е бил лъжа. А си мислех, че аз съм лъжкинята.

Инстинктивно насочвам способностите си в търсене на каквото и да е пулсиращо електричество, нещо, което да ми даде искрица енергия. Но няма нищо. Нищо освен празно място, безжизнено отсъствие, кухо усещане, което ме кара да потреперя.

– Арвън наблизо ли е? – чудя се, спомнила си как изключи способностите ми, принуждавайки ме да гледам, докато Мейвън и майка му погубваха семейството си. – Нищо не усещам.

– Заради килиите – казва Кал унило. Ръцете му рисуват фигури по мръсния под – пламъци. – Направени са от Безмълвен камък. Не ме карай да го обяснявам, защото не мога и нямам желание да опитвам.

Той вдига очи с поглед, взиращ се гневно през тъмнината към безкрайната редица килии. Би трябвало да ме е страх, но не ми е останало от какво да се страхувам. Най-лошото вече се случи.

– Преди Двубоите, по времето, когато все още трябвало да екзекутираме хората си, Купата на костите подслонявала всичко, от което са създадени кошмарите. Великият Греко, който разкъсвал хората наполовина и изяждал черния им дроб. Отровната невеста. Тя била анимос от Династията Вайпър и изпратила змии в леглото на прапрачичо ми в първата им брачна нощ. Казват, че кръвта му се превърнала в отрова, толкова много пъти бил ухапан. – Кал ги изброява – престъпниците от неговия свят. Звучат като истории, измислени, за да накарат децата да слушат. – Сега ние. Ще ме нарекат Принца предател. „Той убил баща си заради короната. Просто не можел да чака.“

Не мога да се сдържа и допълвам историята:

– „Онази кучка го накарала да го направи“, ще клюкарстват помежду си. – Представям си как го крещят на всеки уличен ъгъл, от всеки видео екран. – Ще обвинят мен, малкото мълниеносно момиче. Аз съм напълнила мислите ти с отрова, аз съм те покварила, аз съм те накарала да го направиш.

– Едва не го направи – промърморва той в отговор. – За малко не избрах теб тази сутрин.

Нима беше едва тази сутрин? Не може да е вярно. Оттласвам се към решетките, облягайки се само на сантиметри от Кал.

– Ще ни убият.

Кал кимва и се засмива отново. Чувала съм го да се смее преди – на мен, всеки път, когато се опитвах да танцувам, но този звук не е същият. Топлотата му е изчезнала и не е оставила нищо след себе си.

– Кралят ще се погрижи за това. Ще ни екзекутират.

Екзекуц ия . Не съм изненадана ни най-малко.

– Как ще го направят? – Почти не си спомням последната екзекуция. Останали са само образи: сребърна кръв по пясъка, ревът на тълпа. И си спомням бесилките у дома, въже, полюшващо се в силен вятър.

Раменете на Кал се напрягат:

– Има много начини. Заедно, един по един, с мечове или пушки, или умения, или и трите. – Той изпуска тежка въздишка, вече примирен с участта си. – Ще го направят болезнено. Няма да е бързо.

– Може би кръвта ми ще плисне навсякъде. Това ще даде на останалата част от света материал за мислене. – Мрачната представа ме кара да се усмихна. Когато умирам, ще забия собствено червено знаме, разплисквайки го по пясъците на огромната арена. – Тогава той няма да може да ме скрие. Всички ще узнаят каква съм в действителност.

– Мислиш ли, че това ще промени нещо?

Трябва. Фарли има списъка, Фарли ще намери останалите... но Фарли е мъртва. Мога само да се надявам, че е предала съобщението на някого, който е още жив. Другите все още са някъде там и трябва да бъдат открити. Те трябва да продължат, защото аз вече не мога.

– Мисля, че няма – продължава Кал, гласът му изпълва тишината. – Мисля, че той ще го използва като оправдание. Ще има още насилствено изпращане на военна служба, още закони, още трудови лагери. Майка му ще скалъпи друга невероятна лъжа и светът ще продължи да се върти същият както преди.

Не. Никога вече същото.