Виктория Айвярд - Алена кралица

– Той ще потърси още като мен – осъзнавам на глас. Аз вече съм паднала, вече съм изгубена, вече съм мъртва. А това е последният пирон в ковчега. Обронвам глава в ръцете си, усещам как острите ми ловки пръсти се свиват в косата ми.

Кал се размърдва до решетките, от тежестта му металът започва да вибрира.

– Какво?

– Има други. Джулиан го откри. Каза ми как да ги намеря и... – Гласът ми изневерява, не ми се иска да продължа. – И аз му казах. – Идва ми да запищя. – Той се възползва от мен толкова съвършено.

През решетките Кал се обръща да ме погледне. Макар че способностите му са далече, потиснати от тези проклети стени, в очите му бушува огнен ад.

– Какво е чувството? – изръмжава, почти опрял нос в моя. – Какво е чувството да бъдеш използван, Мер Бароу?

Някога бих дала всичко, за да го чуя да изрича истинското ми име, но сега то пари като изгаряне. Мислех си, че използвам и двамата, Мейвън и Кал. Колко глупава съм била.

– Съжалявам – изричам с мъка. Презирам тези думи, но те са всичко, което мога да дам. – Аз не съм Мейвън, Кал. Не направих това, за да те нараня. Никога не съм искала да те нараня. – И по-меко, едва чуто: – Не всичко беше лъжа.

Главата му се удря в решетките с тъп звук, толкова силен, че сигурно боли, но Кал сякаш не забелязва. Подобно на мен, той е изгубил способността да изпитва болка или страх. Случиха се твърде много неща.

– Мислиш ли, че ще убие родителите ми? – Сестра ми, братята ми. Поне веднъж се радвам, че Шейд е мъртъв и Мейвън не може да стигне до него.

Усещам как по мен се разлива изненадваща топлина и се настанява в треперещите ми кости. Кал се е преместил отново, облегнал се е на решетките точно зад мен. Топлината му е приятна, естествена – не подтиквана от гнева или способностите му. Мога да почувствам как диша, как бие сърцето му. То блъска като барабан, докато намира сили да ме излъже:

– Смятам, че той има да мисли за по-важни неща.

Знам, че може да почувства как плача с рамене, тресящи се с всяко ридание, но не казва нищо. Няма думи за това. Но той остава тук, моето последно късче топлина в свят, който се превръща в прах. Плача за всички тях. Фарли, Тристан, Уолш, Уил. Брий, Трами, Гиза, мама и татко. Бойци – всички те. И Килорн. Не можах да го спася, колкото и да се старах. Не мога да спася дори себе си.

Поне имам обиците си. Малките точици, остро пробождащи кожата ми, ще останат с мен до края. Ще умра с тях, а те – с мен.

Оставаме така сигурно с часове, макар че нищо не се променя, за да отбележи минаващото време. Дори задрямвам веднъж, преди един познат глас да ме стресне и събуди:

– В друг живот може би щях да ревнувам.

Думите на Мейвън изпращат тръпки по гръбнака ми и усещането не е приятно.

Кал скача на крака по-брзо, отколкото съм смятала за възможно, и се хвърля към решетките, карайки метала да зазвънти. Но решетките удържат и Мейвън, лукавият, отвратителният, ужасният Мейвън, остава недосегаем. За моя наслада все пак трепва и се дръпва.

– Пести си силите, братко – казва той, като скърца със зъби на всяка дума. – Скоро ще ти трябват.

Макар да не носи корона, Мейвън вече има осанката на крал. Парадната му униформа е отрупана с нови медали. Някога бяха на баща му; изненадана съм, че не са все още покрити с кръв. Изглежда още по-блед отпреди, макар че тъмните кръгове под очите му вече ги няма. Убийството му помага да спи.

– Ти ли ще бъдеш на арената? – озъбва се Кал през решетките, ръцете му стискат силно желязото. – Лично ли ще го направиш? Имаш ли изобщо тази смелост?

Не мога да намеря сили да се изправя, колкото и да ми се иска да връхлетя върху решетките, да изтръгна метала с голи ръце, докато единственото, което напипвам, накрая е гърлото на Мейвън. Мога само да гледам.

Той се изсмива унило на думите на брат си:

– И двамата знаем, че никога не бих могъл да те победя със способности – казва той, хвърляйки обратно съвета, който самият Кал му даде толкова отдавна. – Затова ще те победя с главата си, скъпи братко.

Веднъж той ми каза, че Кал мрази да губи. Сега разбирам, че винаги Мейвън е този, който играе за да победи. Всеки дъх, всяка дума са били в служба на тази кървава победа.

Кал изръмжава ниско.

– Мейви – казва той, но в галеното име вече няма обич. – Как можа да причиниш това на татко? На мен? На нея?

– Убит крал, коварен принц. Толкова много кръв – подмята подигравателно той и танцува извън обсега на Кал. – По улиците плачат за баща ни. Или поне се преструват, че плачат – добавя и свива рамене с безразличие. – Глупавите вълци ме чакат да се препъна, а умните знаят, че няма да го направя. Династията Самос, Династията Айрал, те точат нокти от години в очакване на слаб крал, състрадателен крал. Знаеш ли, че им потичаха лигите при вида ти? Помисли си за това, Кал. След десетилетия баща ни щеше да умре бавно, спокойно и ти щеше да се възкачиш на престола. Женен за Еванджелин, дъщеря на стоманата и ножовете, с брат ѝ до теб. Нямаше да преживееш нощта на коронацията. Тя щеше да направи онова, което направи майка ни, и да те замести със собственото си дете.