Виктория Айвярд - Алена кралица

Служителите на арената, до един – Сребърни с безжизнени погледи, се спускат върху нас като ято гълъби. Издърпват ме зад една завеса, подготвяйки ме за онова, което предстои, с отривисти движения и жестоки ръце. Почти не ги усещам, докато бутат и дърпат, за да ме натикат в по-евтина версия на тренировъчен екип. Това е планирано като оскърбление – да ме накарат да облека нещо толкова семпло, за да умра в него, – но предпочитам дращенето на грубата тъкан пред шумоленето на коприната. Смътно се сещам за камериерките си. Те ме гримираха всеки ден, знаеха, че имам нещо за криене. И загинаха заради това. Сега никой не ме гримира, нито дори си прави труда да изчетка мръсотията от една нощ, прекарана в килия. Още постановки. Някога носех коприна, накити и красиви усмивки, но това не пасва на лъжата на Мейвън. По-лесно им е да разберат – и убият – едно Червено момиче в дрипи.

Когато ме издърпват обратно навън, виждам, че са направили същото за Кал. За него няма да има нито медали, нито броня. Но отново носи гривната си на възпламенител. Огънят още тлее в победения войник. Той се е примирил, че ще умре, но не и преди да вземе някого със себе си.

Издържаме взаимно на погледите си просто защото няма накъде другаде да гледаме.

– В какво влизаме? – пита най-сетне Кал, откъсвайки очи от моите, за да погледне Арвън в лицето.

Старият човек, бял като хартия, поглежда назад към бившите си възпитаници без помен от угризения. Какво са му обещали в замяна на помощта му? Но вече виждам. Знакът над сърцето му, короната, изработена от кехлибар, диамант и рубин, някога принадлежеше на Кал. Не се съмнявам, че са му дали много повече.

– Ти беше принц и пълководец. В своята мъдрост милостивият крал реши, че трябва поне да умреш славно. – Усмихва се, докато говори, показвайки остри дребни зъби. Зъби на плъх. – Достойна смърт, каквато един предател не заслужава.

Колкото до Червеното момиче, измамницата. – Той насочва страховития си поглед към мен, съсредоточава се по-силно. Задушаващата тежест на силата му заплашва да ме смаже. – Тя няма да разполага с никакви оръжия и ще умре като дяволското създание, каквото е.

Отварям уста да протестирам, но Арвън се ухилва злобно над мен, дъхът му лъха на отрова.

– Заповеди на краля.

Никакви оръж ия . Идва ми да запищя. Никаква мълн ия . Арвън няма да ме пусне от хватката си дори и за да умра. Думите на Мейвън отекват остро в главата ми. Сега си нищо. Ще умра като нищожество. Не е нужно да крият кръвта ми, ако могат да заявят, че силите ми са били фалшифицирани по някакъв начин.

Долу в килиите почти изгарях от нетърпение да изляза на подиума, да запратя искрите си в небето, а кръвта си – в пръстта. Сега се треса и треперя, обзета от желание да избягам, но ужасната ми гордост, единственото, което ми е останало, няма да ми позволи дори това.

Кал хваща ръката ми. Трепери като мен, страхува се да умре. Той поне ще има шанс да се бие.

– Ще те защитавам толкова дълго, колкото мога – прошепва той. Едва го чувам над тропота на крака и възбуденото биене на сърцето си.

– Не го заслужавам – промърморвам в отговор, но въпреки това стискам ръката му в знак на благодарност. Аз го предадох, съсипах живота му, а ето как ми се отплаща.

Следващата стая е последната. Това е наклонен проход, който води нагоре по лек склон към желязна порта. През нея танцува слънчева светлина, стичайки се като кръв надолу към нас с целия шум на пълна арена. Стените изкривяват звуците, преобразяват възгласите и виковете във вой от кошмарите. Предполагам, че това не е далече от истината.

Когато влизаме, виждам, че не сме единствените, които чакат да умрат.

– Лукас!

Един страж го държи под ръка, но Лукас все пак успява да хвърли поглед през рамо. Лицето му е цялото в синини и изглежда по-блед отпреди, сякаш не е виждал слънцето от дни. Вероятно е вярно.

– Мер. – Дори само начинът, по който изрича името ми, ме кара да се присвия от неудобство. Той е поредният, когото предадох, използвайки го, както използвах Кал, Джулиан, полковника, както се опитах да използвам Мейвън. – Чудех се кога ли ще те видя отново.

– Толкова съжалявам. – Извинявам се дори на път към гроба си и все пак няма да е достатъчно. – Казаха ми, че си със семейството си, че си в безопасност, или иначе...

– Или иначе какво? – пита той бавно. – За теб аз съм нищо. Просто нещо, което да използваш и захвърлиш.

Обвинението реже като нож.