Виктория Айвярд - Алена кралица

Един силнорък Рамбос, за да ме разкъса, синът на Династията Хейвън, който ще ме изпари и задуши като обвит в сенки призрак, и сам ият лорд Осанос, за да удави огъня на Кал. Също и Арвън, напомням си. Той стои на портата, очите му не се отделят от тялото ми дори за миг.

Не забравяй другите двама. Магнитроните.

Всъщност е почти поетично. В еднакви брони, с еднакви намръщени гримаси Еванджелин и Птолемей ни гледат упорито, в юмруците им стърчат дълги жестоки ножове.

Някъде в главата ми тиктака часовник, отброявайки минутите. Не остава много време.

Над нас гласът на Мейвън изрича хрипливо:

– Нека умрат.

Щитът избухва и оживява над нас – гигантски пурпурен купол от нашарено с жилки стъкло като онова в Спираловидната градина. Не за да ни предпази – а за да защити тълпата. Искрящи мълнии пулсират през чудовищния таван и ме предизвикват. Без Арвън мълнията щеше да е моя и можех да се бия. Можех да покажа на света коя съм. Но това няма да стане.

Кал се размърдва, протегнал ръка. Въздухът се вълнува леко около него, надиплен от вълните топлина, които се надигат от тялото му. Той се накланя към другите, за да ме предпази.

– Остани зад мен колкото можеш по-дълго – казва той, оставяйки собствената си топлина да ме побутне назад. Възпламенителят изпраща искри, а между пръстите му пука огън, разраства се нагоре по ръцете му. Нещо в ризата му ѝ пречи да се подпали и тъканта не изтлява. – Когато проникнат през стената, ще трябва да бягаш. Еванджелин е най-слабата, но силноръкият е бавен. Можеш да го надбягаш. Ще се опитат да проточат това, да го превърнат в зрелище. – После тихо: – Няма да позволят да умрем бързо.

– Ами ти? Осанос ще...

– Остави ме аз да се тревожа за Осанос.

Екзекуторите се движат неотклонно и овладяно като вълци, които дебнат плячка. Разгръщат се през средата на арената, всеки – готов да настъпва. Някъде се чува стържене на метал и част от пода на арената се плъзва и се отмества, разкрива плискаща се локва вода в краката на лорд Осанос. Той се усмихва и издига водата към себе си като заплашителен щит. Спомням си как дъщеря му Тирана влезе в двубой с Мейвън по време на тренировките. Направо го разби.

Навсякъде около нас тълпата подвиква подигравателно. Птолемей надава рев заедно с тях, оставя разпаления си гняв да го завладее. Удря с ръка по бронята си и тя звънва като камбана. До него Еванджелин върти ножовете си, плъзга ги ухилено по кокалчетата на пръстите си.

– Това няма да е като преди, Червена – казва злорадо. – Никакви номера не могат да те спасят сега.

Номера. Еванджелин познава способностите ми по-добре от повечето хора; знае, че не са били измама. Но вярва. Пренебрегва истината заради нещо по-лесно за разбиране.

Синът на Династията Хейвън, Стралиан, се ухилва под нос. Подобно на сестра си Илейн, той е сянка. Когато потрепва и изчезва, изгубвайки се в ярката слънчева светлина, Кал се раздвижва по-бързо, отколкото съм смятала за възможно, и замахва с ръка, която описва широка дъга, сякаш замята вила за сено.

Ревящ пламък следва ръката му, обгаря пясъка, отделя ни от тях. Но огънят е изненадващо слаб. Пясъкът почти не обгаря.

Не мога да се възпра и хвърлям поглед назад към Мейвън, обзета от желание да му се разкрещя само за да открия, че все още се взира в мен с онази непоносима крива усмивка. Не само ми е отнел способностите, но и ограничава Кал възможно най-много.

– Кучи син – изругавам под нос. – Пясъкът...

– Знам – процежда Кал и възпламенява още късчета от терена с махване на ръка.

Точно срещу нас линията на пламъка се разделя за секунда, последвана почти веднага от мъчителен вик на болка. От другата страна на гаснещия огън Стралиан отново се появява бавно и удря пламъците, за да ги прогони от ръцете си. Осанос го облива с ленив жест, потушавайки огъня с вълна от вода. После насочва зашеметяващо сините си очи към нас, към стената на Кал, и само с едно движение запраща вода през огъня като плискаща се вълна. Водата съска и пука, кипва моментално в гъсти облаци пара. Уловена като в капан от стъкления купол, парата се стеле през арената, забулва ни в призрачно бяла мъгла. Тя се вихри и върти, обгръщайки ни в един бял свят, където всяка сянка може да е гибелта ни.

– Бъдете готови! – изкрещява Кал, протегнал ръка към мен, но Птолемей се втурва от парата във вихрушка от плът и стомана.