Виктория Айвярд - Алена кралица

Удря Кал през корема, събаря го на земята, но Кал не остава повален достатъчно дълго, че Птолемей да го намушка с ножовете си. Остриетата се забиват в земята секунди след като Кал скача с ръце върху бронята на Птолемей. Стоманата се стопява под докосването му и изтръгва писък от свирепия воин. Мога само да побягна, докато Кал се опитва да изпече жив човек в собствената му броня.

– Не искам да те убивам, Птолемей – изрича Кал през писъците от болка. Всеки нож, всяко късче метал, които Птолемей вдига, за да прободе Кал, се стопява от силната му топлина. – Не искам да правя това.

Три искрящи остриета прорязват парата като едва проблясващи размазани петна. Твърде бързи, за да се стопят във въздуха. Уцелват Кал в гърба, пробождат го с жилещо докосване през ризата, преди да се стопят. Той изкрещява от болка, разконцентриран за секунда, когато три петна сребърна кръв обагрят ризата му. Ножовете са били твърде малки, за да се врежат дълбоко, но въпреки това го омаломощават. Птолемей се възползва от шанса си и в миг ножовете му се спояват, превръщат се в чудовищен меч. Той замахва с намерението да пререже Кал надве, но Кал успява да избегне удара навреме, сдобивайки се с една драскотина през корема.

Все още жив. Но не задълго.

Еванджелин се появява през парата, върти ножовете наоколо в блестяща демонстрация. Кал се накланя, успява да избегне остриетата ѝ и мята огън, за да я отклони от посоката. Дуелира се с двамата, поддържа безумен ритъм, който му позволява да отбие атаките на магнитроните въпреки силата и мощта им. Но по дрехите му избиват петна от кръв, а с всяка изминала секунда се появяват нови рани. Оръжието на Птолемей се преобразява – от меч в брадва, после – в тънък като бръснач метален камшик, докато назъбените звездовидни остриета на Еванджелин продължават да се впиват в плътта. Изтощават го. Бавно, но сигурно.

Мълн ият а ми, помислям си печално и поглеждам назад към Арвън до нашата порта. Той все още е там, черно присъствие, което ме преследва. На кръста му виси пистолет; не мога дори да се опитам да се бия с него. Не мога да направя нищо.

Когато от парата плавно се появявава масивен къс бетон и се насочва право към мен, едва имам време да отскоча. Той се стоварва с трясък върху пясъка, където стоях само преди секунди, но преди да имам време да помисля, към мен се устремява друг, виейки из въздуха. Небето сипе бетон върху мен. Подобно на Кал, намирам свой ритъм, притичвам през пясъка като плъх, докато нещо ме спира намясто.

Ръка. Невидима ръка.

Хватката на Стралиан се сключва около гърлото ми и ме задушава. Чувам го как диша в ухото ми, въпреки че не мога да го видя.

– Червена и вкочанена – изръмжава той, като затяга хватката си.

Замахвам с ръка, забивам лакът в това, което предполагам, че са ребрата му, но той остава непоклатим. Не мога да дишам и пред очите ми плуват черни петна, заплашват да се разпрострат, но продължавам да се съпротивлявам. През мъглата виждам как силноръкият от Династия Рамбос се приближава с дебнеща походка, приковал очи върху мен. Той ще ме разкъса.

Кал все още се бори с брата и сестрата Самос, полага всички усилия да не бъде намушкан. Не мога да му изкрещя дори и да исках, но той някак успява да метне едно огнено кълбо в моята посока. Рамбос е принуден да отскочи назад, препъвайки се с масивните си крака, което ми спечелва още няколко секунди. Задъхана, давеща се, отново забивам нокти, посягам към глава, която не виждам. Истинско чудо е, когато напипвам лицето му, а после очите му. Със задъхан вик впивам нокти, забивам палци в очните му орбити, ослепявам го. Стралиан изревава и ме пуска. Пада на колене и отново се появява с потрепване. Струйки сребърна кръв се стичат от очите му като отразени в огледало сълзи.

– Ти трябваше да си мой! – изкрещява един глас и когато се обръщам, виждам Еванджелин да стои над Кал с вдигнат нож. Птолемей го е съборил, двамата се търкалят по пясъка, а Еванджелин кръжи над тях: ножовете ѝ осейват земята около Кал. – Мой!

Не ми идва наум, че може би идеята да се блъсна челно в магнитрон не е добра, докато не се блъсвам в нея. Падаме заедно, лицето ми се ожулва в бронята ѝ. То щипе, пари и кърви с червени капки, които всички да видят. Макар че не мога да зърна екраните, знам, че всеки излъчва образа на кръвта ми из цялата страна.

Еванджелин изпищява и налита с танцуващите си ножове. Зад нас Кал се изправя с мъка на крака, отхвърля Птолемей с буен пламък. Магнитронът се сблъсква със сестра си и я събаря секунди преди ножовете ѝ да ме прережат.