Виктория Айвярд - Алена кралица

– Убий го, Кал – изръмжавам: искам да го видя как кърви. Над нас щитът от мълнии пулсира отново, напира заедно с гнева ми. Само ако това беше Еванджелин. Само ако можех да го направя сама. – Той се опита да ни убие, убий го.

Кал не помръдва, диша тежко през зъби. Изглежда толкова раздвоен, жадуващ за мъст, погълнат от тръпката на битката, но освен това постепенно се превръща отново в спокойния, вглъбен човек, какъвто беше някога. В човека, който вече не може да бъде.

Но природата не се променя толкова лесно. Той отстъпва назад, пламъците угасват.

– Няма.

Тишината ни притиска – прекрасна промяна след крещящата дюдюкаща тълпа, която ни искаше мъртви преди броени мигове. Но когато вдигам поглед, осъзнавам, че те не гледат. Не виждат милостта на Кал или моето умение. Дори изобщо не са там. Голямата арена се е опразнила, без да остави свидетели на победата ни. Кралят ги е отпратил, за да скрие истината за стореното от нас, за да може да го замести със собствените си лъжи.

От ложата си Мейвън започва да ръкопляска.

– Браво – изкрещява той, дошъл до ръба на арената. Надзърта към нас през щита, майка му е плътно до рамото му.

Звукът ми причинява по-голяма болка от всеки нож и ме кара да се присвия ужасено. Отеква над празната арена, докато маршируващи крака, ботуши, тропащи по камък и пясък, го удавят.

Офицери от Сигурността, Пазители, войници – всички се изсипват на пясъка от всички входове. Има стотици, хиляди, твърде много, за да се борим с тях. Твърде много, за да избягаме от тях. Спечелихме битката, ала загубихме войната.

Птолемей се отдалечава забързано, скривайки се в тълпата войници. Сега сме сами в постепенно затварящ се кръг, не ни е останало нищо и никой.

Не е честно. Ние спечелихме. Показахме им. Не е честно, иска ми се да изкрещя, да зашеметявам с мълнии и да беснея и да се бия, но куршумите ще ме стигнат първи. Горещи сълзи на гняв набъбват в очите ми, но няма да заплача. Не и в тези последни мигове.

– Съжалявам, че ти причиних това – прошепвам на Кал. Независимо какво смятам за убежденията му, той е единственият, който наистина губи тук. Аз знаех рисковете, но той беше просто пионка, разкъсван между толкова много хора, които играеха невидима игра.

Той стисва челюст, извива се и се върти, докато търси накакъв изход от това. Но такъв няма. Не очаквам да ми прости и не го заслужавам. Но ръката му се сключва върху моята, за да задържи последния човек на своя страна.

Бавно започва да тананика. Разпознавам мелодията на тъжна песен – онази, на която се целунахме в стая, пълна с лунна светлина.

Тътен на гръмотевица отеква в облаците, заплашващи да се пръснат. По купола над нас потропват дъждовни капки. Той изпраща шокови вълни и кара дъжда да цвърти, но водата продължава да се стича в неспирен порой. Дори небето плаче за нашата загуба.

В края на ложата си Мейвън гледа гневно към нас. Искрящият щит разкривява лицето му, прави го да изглежда като чудовището, каквото наистина е. По носа му се стичат капки вода, но той не забелязва. Майка му прошепва нещо в ухото му и той се сепва, върнат обратно към реалността.

– Сбогом, малко мълниеносно момиче.

Когато вдига ръка, ми се струва, че трепери.

Като малко момиче, каквото наистина съм, стисвам здраво очи в очакване да почувствам заслепяващата болка от сто куршума, които ме разкъсват. Мислите ми се насочват навътре към отдавна отминали дни. Към Килорн, родителите ми, братята ми, сестра ми. Дали скоро ще видя всички тях? Сърцето ми казва „да“. Те ме чакат някъде някак. И както направих онзи път в Спираловидната градина, когато си мислех, че падам към смъртта си, чувствам хладнокръвно приемане. Ще умра. Усещам как животът си тръгва и го пускам.

Бурята над мен избухва с оглушителен трясък на гръмотевица – толкова силен, че разтърсва въздуха. Земята започва да тътне под краката ми и дори зад затворени клепачи виждам ослепително проблясване на светлина. Пурпурно-бяла и силна, най-силното нещо, което съм изпитвала някога. Немощно се запитвам какво ли ще стане, ако ме уцели. Ще умра ли, или ще оцелея? Дали ще ме изкове като меч, превръщайки ме в нещо ужасно, остро и ново?

Така и не откривам.

Кал ме сграбчва за раменете, отскачаме и двамата надалече, когато от небето изригва огромна мълния. Тя разбива щита, посипва по нас пурпурни късчета като падащ сняг. Цвърти по кожата ми във възхитително усещане, освежаващо пулсиране на сила, която да ме върне към живота.