Виктория Айвярд - Алена кралица

Навсякъде около нас стрелците се снишават, залягат или бягат, опитвайки се да се спасят от бурята от искри. Кал се мъчи да ме повлече, но аз почти не осъзнавам присъствието му. Вместо това сетивата ми жужат с бурята, докато я усещам как бушува над мен. Тя е моя.

Удря нова мълния, стоварва се в пясъка и офицерите от Сигурността се разпръсват, хуквайки към портите. Но Пазителите и войниците не се плашат толкова лесно и бързо се опомнят. Макар че Кал ме дръпва назад в опита си да спаси и двама ни, те упорстват – и няма измъкване.

Колкото и хубаво да е усещането от бурята, тя ме изцежда, изсмуква енергията ми. Контролирането на гръмотевична буря просто е прекалено. Коленете ми омекват, а сърцето ми бие като барабан толкова бързо, че сякаш ще се пръсне. Още една мълн ия , още една. Може да имаме шанс.

Когато краката ми се препъват назад с пети, стърчащи над празната бездна, в която преди беше водното оръжие на Осанос, разбирам, че всичко е свършило. Няма накъде другаде да бягам.

Кал ме държи здраво, издърпва ме назад от ръба, за да не падна. Там долу няма нищо освен чернота и ехото от бушуваща вода дълбоко в земята. Нищо освен тръби и водопроводи и черно небитие. А пред нас – редиците от опитни жестоки войници. Те се прицелват механично, вдигайки едновременно пушките си.

Щитът е разкъсан, бурята утихва и ние изгубихме. Мейвън усеща мириса на поражението ми и се ухилва от ложата си с устни, разтегнати в ужасяваща усмивка. Дори от такова разстояние виждам блестящите върхове на короната му. В очите му се стича дъждовна вода, но той не мигва. Не иска да пропусне смъртта ми.

Пушките се вдигат и този път не чакат заповедта на Мейвън.

Изстрелите трещят като моята буря, отекват из празната арена. Но не чувствам нищо. Когато първата редица стрелци пада с гърди, осеяни с дупки от куршуми, не разбирам.

Примигвам надолу към краката си само за да видя как над ръба на пропастта се подават редица странни пушки. Дулата на всичките димят и подскачат от отката, покосили всички войници пред нас.

Преди да мога да проумея какво става, някой ме сграбчва отзад за ризата, дръпва ме надолу и падам през черния въздух. Падаме във вода далече надолу, но ръцете не ме пускат дори за миг.

Водата ме понася в тъмнината.

Черната бездна на съня се отдръпва, отстъпваща място отново на живота. Тялото ми се люлее от движение и долавям някъде шум на двигател. Метал се допира в метал с пронизителен писък, стърже с висока скорост – звук, който смътно разпознавам. Подземният влак.

Седалката под бузата ми е странно мека на допир, но също и изопната. Осъзнавам, че не е от кожа, плат или бетон, а топла плът. Тя се раздвижва под мен, намествайки се, когато помръдвам, и очите ми се отварят. Това, което виждам, е достатъчно да ме накара да си помисля, че още сънувам.

От другата страна във влака седи Кал във вдървена и напрегната поза със стиснати в скута юмруци. Взира се право напред към човека, който ме е обгърнал с ръце, а в очите му пламти огънят, който познавам толкова добре. Влакът го запленява и от време на време погледът му потрепва, когато поглежда към светлините, прозорците и жиците. Изгаря от желание да го разгледа, но фигурата до него му пречи изобщо да помръдне.

Фарли.

Революционерката, цялата в белези и напрежение, се е изправила над него. По някакъв начин е оцеляла след касапницата под Площада. Иска ми се да се усмихна, да я повикам, но слабостта се процежда в мен и не ми дава да помръдна. Спомням си бурята, битката на арената и всички ужаси, които се случиха преди това. Мейвън. Името му кара сърцето ми да се стегне, присвивайки се от мъка и срам. Всеки може да предаде всеки.

Пушката ѝ виси през гърдите, готова да стреля по Кал. Има още като нея, които напрегнато го охраняват. Те са сломени, ранени и толкова малобройни, но въпреки това изглеждат заплашително. Очите им дори за миг не се отделят от поваления принц, следят го, както мишка следи котка. А после виждам, че китките му са оковани, стегнати в железни белезници, които с лекота би могъл да стопи. Но не го прави. Просто седи там кротко и чака нещо.

Когато усеща погледа ми, очите му рязко се стрелват към моите. В него отново заискрява живот.

– Мер – промърморва той и част от горещия гняв се пречупва. Част.