Виктория Айвярд - Алена кралица

– Убийте я! УБИЙТЕ Я! – реве той и сочи надолу към мен през купола. – ЗАСТРЕЛЯЙТЕ Я!

В купола се забиват куршуми, искрят и разцепват електрическия щит, но той успява да удържи. Идеята е била да предпази тях, но той е електрически, това е мълния, той е мой и сега предпазва мен.

Тълпата ахва, не вярвайки на очите си. Червена кръв капе от раните ми, а в кожата ми трептят мълнии, заявяват пред всички какво представлявам. Над нас видео екраните потъмняват. Но вече са ме видели. Не могат да спрат онова, което вече се случи.

Рамбос отстъпва треперливо назад, дъхът му засяда в гърлото. Не му давам шанс да си поеме нов.

Сребърна и Червена и по-силна и от едните, и от другите.

Мълнията ми прелита през него, кара кръвта му да закипи, изпържва нервите му, докато той рухва в гърчеща се от спазми купчина месо.

След него се свлича Осанос, когато искрите ми пробягват по него. Течното кълбо се разплисква на земята и Кал рухва на пясъка, плюейки вода с дрезгава кашлица.

Въпреки назъбените метални шипове, които изникват из пясъка и се опитват да ме пронижат, се впускам в спринт, като заобикалям и прескачам всяко препятствие. Те ме обучиха за това. Сами са си виновни. Помогнаха за създаването на съдбата си.

Еванджелин махва с ръка и запраща стоманена греда към главата ми. Плъзвам се под нея, коленете ми ожулват земята, преди да се появя до нея с остри като кинжали мълнии в ръце.

Тя призовава меч от въртящия се във вихър метал и изковава острие. Мълнията ми се разбива в него, запращайки шокова вълна през желязото, но тя продължава двубоя. Металът се движи и разцепва навсякъде около нас, опитва се да ме надвие. Дори паяците ѝ се връщат, за да ме повалят, но не са достатъчни. Тя не е достатъчна.

Нова мълния избива ножовете от ръцете ѝ и я просва, докато тя се мъчи да избегне гнева ми. Няма да успее.

– Не е номер – прошепва, заварена неподготвена. Очите ѝ прелитат между ръцете ми, докато се отдръпва: късчета метал се носят плавно между нас като набързо направен щит. – Не е лъжа.

Усещам в устата си вкус на червена кръв, остър и металически и странно прекрасен. Изплювам я, за да я видят всички. Над нас синьото небе потъмнява през закрития от щита купол. Събират се черни облаци, тежки и пълни с дъжд. Бурята идва.

– Каза, че ще ме убиеш, ако някога се изпреча на пътя ти. – Чувствам се толкова хубаво, когато запращам собствените ѝ думи обратно в лицето ѝ. – Ето го шанса ти.

Гърдите ѝ се повдигат и спускат, всеки дъх е мъчителен. Уморена е. Ранена е. А стоманата зад очите ѝ почти е изчезнала, отстъпвайки място на страха.

Тя се хвърля и аз понечвам да парирам атаката ѝ, но тя така и не идва. Вместо това Еванджелин побягва. Побягва от мен, спринтира към най-близкия изход, който може да намери. Хуквам след нея, за да я заловя, но изпълненият с безсилен гняв рев на Кал ме кара да се закова намясто.

Осанос е отново на крака, дуелирайки се с подновени сили, докато Птолемей танцува около тях и търси своя шанс. Кал не може да се справи добре срещу нимфи, не и с огъня си. Спомням си колко лесно беше надвит Мейвън по време на собственото си обучение преди толкова много време.

Ръката ми се сключва около китката на нимфата: изпращам шокова вълна през кожата му, принуждавам го да насочи гнева си към мен. Водата е като чук, събаря ме назад в пясъка. Тя се разбива отново и отново, прави дишането невъзможно. За пръв път, откакто излязох на арената, студената ръка на страха се сключва около гърлото ми. Сега, когато имаме шанс да победим, да оцелеем, толкова се страхувам да не загубя. Дробовете ми крещят за въздух, не успявам да се сдържа и отварям уста, оставям водата да ме задави. Тя пари като огън, като смърт.

През тялото ми пробягва миниатюрна искра и е достатъчна: поразява водата и уцелва Осанос. Той изкрещява, отскача назад с достатъчно дълъг скок, за да ми позволи да се освободя припряно, подхлъзвам се на мокрия пясък. Въздухът изгаря дробовете ми, докато се мъча да си поема дъх, но няма време да му се наслаждавам. Осанос връхлита отново върху мен; този път ръцете му се сключват около врата ми и ме задържат под развихрената вода.

Но аз съм готова за него. Глупакът е достатъчно лекомислен да ме докосне, да допре кожата си до моята. Когато пускам мълнията, запращайки шокова вълна през плът и вода, той изпищява като кипнал чайник и се мята назад. Щом водата се отдръпва и попива в пясъка, разбирам, че е наистина мъртъв.

Когато се надигам, подгизнала, трепереща от прилив на адреналин, от страх, от мощ, очите ми литват към Кал. Той е изпорязан и натъртен, целият кърви, но по ръцете му бушува яркочервен огън, а Птолемей се е присвил в краката му. Вдига ръце в знак на поражение, умолявайки за милост.