Виктория Айвярд - Алена кралица

– Не ми казвай, че си направил това, за да подкрепиш една династия – подхвърля насмешливо Кал и клати глава. – Направи го за себе си.

Мейвън отново свива рамене. Ухилва се под нос с остра жестока усмивка.

– Наистина ли си толкова изненадан? Горкият Мейви, вторият принц. Сянката на братовия си пламък. Слабо създание, малко създание, обречено да стои настрана и да коленичи.

Той се размърдва и с бавни дебнещи стъпки тръгва от килията на Кал и застава пред моята. Мога само да се взирам в него от земята: не вярвам, че е възможно да помръдна. Той дори мирише студено.

– Сгоден за момиче, увлечено по друг, по брата – принца, когото никой не би могъл да пренебрегне. – В думите му се усеща дива нотка, натежала от бесен гняв. Но в тях има истина, сурова истина, която толкова усърдно се опитвах да забравя. От нея по кожата ми полазват тръпки. – Взе всичко, което трябваше да е мое, Кал. Всичко.

Внезапно се изправям, треперейки силно, но все още на крака. Той ни е лъгал толкова дълго, но аз не мога да го излъжа сега.

– Никога не съм била твоя, а ти никога не си бил мой, Мейвън – озъбвам се. – И то не заради него. Смятах те за съвършен. Мислех, че си силен и смел, и добър . Мислех, че си по-добър от него.

По-добър от Кал. Това са думи, които Мейвън мислеше, че никой няма да изрече. Трепва и за секунда виждам момчето, което познавах някога. Момче, което не съществува.

Той протяга ръка и ме сграбчва между решетките. Когато пръстите му се сключват върху голата кожа на китката ми, не изпитвам нищо освен отвращение. Той ме държи здраво, сякаш съм спасително въже. Нещо се е прекършило в него и сега разкрива отчаяно дете, жалко, лишено от надежда създание, което се опитва да задържи любимата си играчка.

– Мога да те спася.

От думите ме побиват тръпки.

– Баща ти те обичаше, Мейвън. Ти не го виждаше, но той наистина те обичаше.

– Лъжа.

– Обичаше те, а ти го уби! – Думите идват по-бързо, леят се като кръв от вена. – Брат ти те обичаше, а ти го превърна в убиец. Аз... аз те обичах. Имах ти доверие. Имах нужда от теб. А сега ще умра за това.

– Аз съм крал. Ще живееш, ако искам да живееш. Ще се погрижа да е така.

– Искаш да кажеш, ако излъжеш? Един ден лъжите ти ще те задушат, крал Мейвън. Съжалявам единствено, че няма да съм жива да го видя. – А после аз на свой ред го сграбчвам. Дърпам с всичка сила и той се препъва и залита срещу решетките. Кокалчетата ми допират бузата му, Мейвън изскимтява като сритано куче. – Никога повече няма да допусна грешката да те обичам.

За мое удивление се съвзема бързо и приглажда косата си:

– Значи избираш него?

Винаги е било само това. Ревност. Съперничество. Всичко, та сянката да може да победи пламъка.

Принудена съм да отметна глава назад и да се засмея, чувствайки очите на братята върху мен.

– Кал ме предаде, а аз предадох него. А ти предаде и двама ни по хиляда различни начина. – Думите са тежки като камък, но правилни. Толкова правилни. – Не избирам никого.

Поне веднъж имам чувството, че контролирам огъня, а Мейвън е бил изгорен от него. С препъване отстъпва назад от килията ми, по някакъв начин победен от малкото момиче без нейната мълния, затворницата във вериги, човешкото същество пред един бог.

– Какво ще им кажеш, когато прокървя? – изсъсквам след него. – Истината ли?

Той се засмива с дълбок смях, който идва от гърдите му. Малкото момче изчезва, заместено отново от цареубиеца.

– Истината е каквато я направя аз. Бих могъл да подпаля този свят и да кажа, че вали дъжд.

И някои ще повярват. Глупаците. Но други няма да повярват. Червени и Сребърни, висшестоящи и низши, някои ще видят истината.

Гласът му се превръща в ръмжене, лицето му – в сянката на звяр:

– Всеки, който знае, че сме те скрили, всеки, изпитващ дори най-малко подозрение, ще бъде отстранен.

Умът ми работи трескаво, политайки към всеки, който знаеше, че у мен има нещо странно. Мейвън ме изпреварва, сякаш изпитва удоволствие да изброява множеството погубени животи.

– Лейди Блонос трябваше да си отиде, разбира се. Обезглавяването върши чудесна работа за справяне с лечители на повърхностни рани.

Тя беше старица, досадно създание. И не заслужаваше това.

– Прислужничките бяха по-лесни. Хубави момичета, сестри от Олдшър. Майка ми лично се справи с тях.

Така и не научих имената им.

Коленете ми се удрят тежко в земята, но едва го усещам.

– Те не знаеха нищо. – Но сега няма полза да говоря умолително.