Виктория Айвярд - Алена кралица

– Ти го уби! Ти уби краля! Уби баща ни! – изкрещява в лицето на Кал. Остава само лек намек за самодоволна усмивка и Кал някак устоява на порива да откъсне главата на брат си. Той е в шок, не разбира, не иска да разбере. Но поне веднъж аз със сигурност разбирам.

Истината няма значение. Има значение само какво вярват хората. Джулиан се опита да ми даде този урок преди и сега го разбирам. Те ще повярват на тази сценка, тази хубава игра на актьори и лъжи. И никоя арм ия , никоя страна няма да последва човек, убил баща си заради короната.

– Бягай, Кал! – крещя, мъча се да го стресна и съживя. – Трябва да бягаш!

Арвън ме е пуснал и електрическият пулс се връща, нахлувайки във вените ми както огън през лед. Съвсем дребна работа е да поразя метала, изгарям го с искри, докато оковите падат от китките ми. Познавам това чувство. Познавам инстинкта, който се пробужда в мен сега. Бягай. Бягай. Бягай.

Сграбчвам Кал за раменете, опитвам се да го издърпам на крака, но едрият глупак не поддава. Поразявам го с лека шокова вълна точно колкото да привлека вниманието му, преди да изкрещя отново:

– БЯГАЙ!

Това е достатъчно и той с мъка се изправя на крака, като едва не се подхлъзва в локвата кръв.

Очаквам Елара да се бори с мен, да ме принуди да убия себе си или Кал, но тя продължава да пищи, преструвайки се заради камерите. Мейвън стои над нея с пламтящи ръце, готов да защити майка си. Дори не се опитва да ни спре.

– Няма къде да отидете! – изкрещява, но аз вече тичам и влача зад себе си Кал. – Вие сте убийци, предатели и ще се изправите пред правосъдието!

Гласът му, глас, който някога познавах толкова добре, сякаш ни преследва през вратите и надолу по коридора. Гласовете в главата ми крещят заедно с него.

Глупаво момиче. Лекомислено момиче. Виж какво направи надеждата ти.

А после Кал ме повлича, принуждава ме да не изоставам. Горещи сълзи на гняв, ярост и тъга заливат очите ми, докато вече не виждам нищо освен ръката си в неговата. Нямам представа накъде ме води. Мога единствено да го следвам.

Зад нас бързо тичат крака, чува се познатият шум от ботуши. Офицери, Пазители, войници, всички ни преследват, идват за нас.

Подът плавно се променя, от полираното дърво на задните коридори до мрамор в преливащи се цветове – залата за пиршества. Дълги маси, подредени с фин порцелан, препречват пътя, но Кал ги запраща настрани с един огнен взрив. Димът задейства алармена инсталация и по нас се посипва вода, надвиваща пламъка. Той се превръща в пара по кожата на Кал, забулва го в бушуващ бял облак. Прилича на призрак, преследван от внезапно изтръгнат живот, и не знам как да го утеша.

Светът забавя ход заради мен, докато далечният край на залата за пиршества потъмнява от сиви униформи и черни пистолети. Вече няма къде да бягам. Трябва да се бия.

Мълнии пламтят по кожата ми, умоляват да бъдат пуснати на свобода.

– Не. – Гласът на Кал е глух, сломен. Той сваля ръце и оставя пламъците да изчезнат. – Не можем да спечелим това.

Прав е.

Те се приближават от множеството врати и арки и дори прозорците се задръстват от униформи. Стотици Сребърни, въоръжени до зъби, готови да убиват. В капан сме.

Кал обхожда с търсещ поглед лицата, очите му се задържат за миг върху войниците. Собствените му хора. От начина, по който отвръщат на погледа му – с гневни изражения, знам, че вече са видели ужаса, който Елара е създала. Верността им е сломена също като предводителя им. Един от тях, капитан, потреперва, когато вижда Кал. За моя изненада държи пистолета до себе си, пристъпвайки напред.

– Предайте се! – казва с треперещи ръце.

Кал поглежда стария си приятел в очите и кимва:

– Предаваме се, капитан Тайрос.

Бягай, крещи всеки сантиметър от тялото ми. Но този път не мога. До мен Кал изглежда също толкова разстроен, в очите му се отразява болка, която не мога дори да си представя. Раните му стигат чак до душата.

Той също е научил урока си.

Мейвън ме предаде. Не, изобщо никога не е бил на моя страна.

Очите ми се приспособяват и виждам решетки през мъждивата светлина. Таванът е нисък и тежък като въздуха под земята. Никога преди не съм била тук, но въпреки това разпознавам мястото.

– Купата на костите – прошепвам високо: очаквам никой да не ме чуе.