Виктория Айвярд - Алена кралица

Тиберий гледа към краката си, той познава законите по-добре от когото и да е друг, но Кал е достатъчно силен да погледне брат си в очите. Виждам как си спомня живота им заедно. Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото.

След един дълъг миг на нагорещено задушаващо мълчание кралят слага ръка на рамото на Кал. Главата му се клати напред-назад, а по бузите му се стичат пътечки от сълзи и попиват в брадата му.

– Момче или не, Мейвън извърши убийство. Заедно с тази... тази змия – насочва към мен треперещ пръст. – Той извърши тежки престъпления срещу своите хора. Срещу мен и срещу теб. Срещу нашия трон.

– Татко... – Кал се приближава бързо и застава между краля и нас. – Той е твой син. Трябва да има друг начин.

Тиберий застива неподвижно, изтиквайки настрана бащата, за да се превърне отново в крал. Избърсва сълзите си с рязко движение на ръката:

– Когато носиш короната ми, ще разбереш.

Очите на кралицата се присвиват, превръщат се в сини процепи. Очите ѝ са същите като на Мейвън.

– За щастие, това няма никога да се случи – казва тя простичко.

– Какво? – Тиберий се обръща към нея, но спира наполовина, тялото му застива намясто.

Виждала съм това преди. На арената, отдавна, когато внушителят победи силноръкия. Елара дори го причини на мен, направи ме марионетка. Тя отново дърпа конците.

– Елара, какво правиш? – изсъсква той през стиснати зъби.

Тя отвръща с думи, които не мога да чуя, говори в главата на краля. Отговорът ѝ изобщо не му харесва.

– Не! – изкрещява той, докато тя го принуждава с внушенията си да падне на колене.

Кал настръхва, юмруците му избухват в пламъци, но Елара протяга ръка и го спира намясто. Подчинила е и двамата.

Той се бори със здраво стиснати зъби, но не може да помръдне дори на сантиметър. Почти не може да каже дума:

– Елара, Арвън...

Но старият ми инструктор не помръдва. Вместо това стои тихо, задоволявайки се да гледа. Изглежда, че предаността му е на страната не на краля, а на кралицата.

Тя ни спасява. Заради живота на сина си ще ни спаси. Залагахме на това, че Кал ме обича достатъчно, за да промени света; трябвало е вместо това да разчитаме на кралицата. Искам да се засмея, да се усмихна, но нещо в лицето на Кал възпира облекчението ми.

– Джулиан ме предупреди – изръмжава Кал, все още опитващ се да разкъса хватката ѝ. – Мислех, че лъже за теб, за майка ми, за онова, което си ѝ сторила.

На колене, кралят надава вой. Това е ужасен звук, какъвто не искам да чувам никога повече.

– Кориан – простенва той, забил поглед в пода. – Джулиан знаеше. Сара знаеше. Ти я наказа заради истината.

По челото на Елара избиват мънистени капчици пот. Не може да удържи краля и принца още много дълго.

– Елара, трябва да измъкнеш Мейвън оттук – казвам ѝ. – Не се тревожи за мен, само опази него.

– О, не се безпокой, малко мълниеносно момиче – подмята подигравателно тя. – Изобщо не мисля за теб. Макар че верността ти към сина ми е доста вдъхновяваща. Нали, Мейвън? – Тя хвърля поглед през рамо към сина си, все още окован.

В отговор ръцете му рязко се изопват, разкъсват металните окови със стряскаща лекота. Те се стопяват от китките му, превръщат се в безформени късове горещо желязо и прогарят дупки в пода. Когато се изправя на крака, очаквам да ме защити, да ме спаси, както аз се опитвам да го спася. После осъзнавам, че Арвън все още ме държи, и познатото усещане за искри, за електричество не се е върнало. Той все още ме удържа, макар че е пуснал Мейвън.

Когато очите на Кал срещат моите, знам, че разбира много по-добре от мен. Всеки може да предаде всеки, отеква все по-силно и по-силно, докато започва да вие в ушите ми като ураганни ветрове.

– Мейвън? – Трябва да вдигна поглед, за да видя лицето му, и за миг не го разпознавам. Той все още е същото момче, онова, което ме утешаваше, целуваше ме, поддържаше ме силна. Мой приятел. Повече от пр ият ел. Но нещо не е наред в него. Нещо се е променило. – Мейвън, помогни ми да стана.

Той изопва плещи, карайки костите си да изпукат, за да прогони някаква болка. Движенията му са мудни и странни, а когато отново стъпва здраво на крака с ръце на хълбоците, имам чувството, че го виждам за пръв път. Очите му са толкова студени.

– Не, не мисля.

– Какво? – Чувам гласа си, сякаш идва от някого другиго. Звуча като малко момиче. Аз съм само едно малко момиче.

Мейвън не отговаря, но издържа на погледа ми. Момчето, което познавам, е още там, скрито, потрепващо зад очите му. Ако мога просто да стигна до него – но Мейвън се движи по-бързо от мен и ме отблъсква, когато протягам ръка.