Виктория Айвярд - Алена кралица

Мейвън отваря вратата си миг след като разтърсвам дръжката, лицето му е бледо в тъмнината. Под очите му има кръгове, сякаш изобщо не е спал, но изглежда нащрек както винаги. Очаквам да ме хване за ръка, да ме обгърне в топлината си, но от него се процежда единствено студенина. Той се страхува, осъзнавам.

Излизаме след няколко мъчителни минути и влизаме в сенките зад Военния съвет, за да чакаме на мястото си между постройката и външната стена. Мястото ни е идеално; можем да виждаме Площада и Моста, по-голямата част от позлатения покрив на Военното командване ни скрива от патрулите. Не ми трябва часовник, за да знам, че сме точно навреме.

Над нас нощта избледнява, отстъпва място на тъмна синева. Зората идва.

В този час градът е по-тих, отколкото изобщо съм смятала за възможно. Дори патрулите са сънени, обикаляйки бавно от пост на пост. Из тялото ми преминава вибрираща тръпка на вълнение, от която ми се разтреперват краката. Мейвън някак успява да стои неподвижен, дори почти не мига. Взира се през стената от диамантено стъкло и постоянно наблюдава Моста. Изумително съсредоточен е.

– Закъсняват – прошепва, без въобще да помръдва.

– Не закъснявам.

Ако не бях по-наясно, щях да си помисля, че Фарли е сянка, способна да става ту видима, ту невидима. Сякаш се появява внезапно от полумрака, измъкваща се от водосточна тръба.

Подавам ѝ ръка, но тя се изтласква сама на крака.

– Къде са другите?

– Чакат. – Тя посочва към земята отдолу.

Ако присвия очи, мога да ги различа едва-едва, скупчени в отводнителната система, готвещи се да се появят отново на повърхността. Искам да се покатеря в тунела при тях, да подкрепя Килорн и своите, но мястото ми е тук, до Мейвън.

– Въоръжени ли са? – Устните на Мейвън почти не помръдват. – Готови ли са да се бият?

Фарли кимва:

– Винаги. Но нямам намерение да ги свикам, докато не сте сигурни, че Площадът е наш. Нямам голяма вяра в способността на лейди Блонос да бъде очарователна.

Нито пък аз, но не мога да го изрека на глас. Той винаги ще избира теб. Никога не съм искала нещо да е вярно и грешно едновременно.

– Килорн искаше да вземеш това – добавя тя и протяга ръка. В нея има миниатюрно зелено камъче с цвета на очите му. Обица. Каза, че ще се досетиш какво означава.

Задавям се с думите, изпитвам огромен прилив на вълнение. С кимване вземам обицата от нея и я вдигам към другите. Брий, Трами, Шейд – познавам всеки камък и знам какво означава. Сега Килорн е воин. И иска да го помня, какъвто беше. Как се смееше, как се закачаше с мен, как душеше наоколо като изгубено кученце. Никога няма да забравя това.

Острият метал ме жилва и ме разкървавява. Когато отдръпвам ръка от ухото си, виждам аленото петно по пръстите си. Това си ти.

Поглеждам назад към тунела и се надявам да видя зелените му очи, но тъмнината сякаш поглъща отвора на тунела и скрива него и всички други.

– Готови ли сте за това? – прошепва едва доловимо Фарли, местейки поглед между двама ни.

Мейвън отговаря вместо мен, гласът му е твърд:

– Да, готови сме.

Но Фарли не е удовлетворена:

– Мер?

– Готова съм.

Революционерката си поема успокояващ дъх, а после потропва с крак отстрани по водосточната тръба. Един, два, три пъти. Заедно се обръщаме към Моста в очакване светът да се промени.

В този час няма трафик, не се чува дори тихият шум на някой транспортер. Магазините са затворени, пазарите – празни. Ако имаме късмет, единствените загуби тази нощ ще са под формата на бетон и стомана. Последният участък от Моста, онзи, който свързва Западен Арчън с останалата част от града, изглежда спокоен.

А после избухва в ярки стълбове оранжево и червено, слънце, което раздира сребърната тъмнина. Нахлува топлина, но не от бомбите – това е Мейвън. Експлозията пробужда нещо в него, запалва пламъка му.

Звукът отеква с тътен, като едва не ме събаря, а реката отдолу закипява и се разпенва, когато крайният участък от Моста се срутва. Стене и потръпва като умиращ звяр, рухвайки върху основите си, когато се отделя от брега и от останалата част на конструкцията. Бетонни стълбове и стоманени кабели пращят и се прекършват, падат с плясък във водата или на брега. Издига се облак от прах и дим, който отрязва видимостта към останалата част от Арчън. Още преди Мостът да падне във водата, из Площада запищяват аларми.

Над нас патрулите тичат успоредно на стената, изгарящи от нетърпение да огледат добре разрушението. Крещят си един на друг, без да знаят как да разбират това. Повечето могат само да се взират. В казармата светлините се включват и войниците се размърдват; всичките пет хиляди изскачат от леглата. Войниците на Кал. Легионът на Кал. И с малко късмет – наши.