Виктория Айвярд - Алена кралица

Той е дистанциран, застанал на една ръка разстояние.

– Това е по-добра смърт от онази, която щеше да получи от нас.

– Замразена ли щеше да бъде? Или изгорена за разнообразие?

– Не. – Той поклаща глава. – Щеше да отиде в Купата на костите. – Вдига очи от казармата и се заглежда от другата страна на реката. В далечния край, сгушена сред високите сгради, има масивна арена с шипове около ръба, образуващи жестока корона. Купата на костите. – Щеше да бъде екзекутирана, а екзекуцията – излъчена в репортаж като послание към всички останали.

– Мислех, че вече не правите това. Не съм виждала такова нещо от повече от десетилетие. – Едва си спомням тези предавания от времето, когато бях малка преди години.

– Могат да се правят изключения. Битките на арената не попречиха на Гвардията да се задържи, може би нещо друго ще успее.

– Ти си я познавал – прошепвам, опитвайки се да открия дори само късче разкаяние у него. – Изпрати я при мен, след като се срещнахме за пръв път.

Той скръства ръце, сякаш това може някак да го предпази от спомена.

– Знаех, че идва от твоето село. Помислих си, че това може да ти помогне да се приспособиш малко.

– Все още не знам защо те беше грижа. Ти дори не знаеше, че съм различна.

Един миг минава в мълчание, нарушавано единствено от резките заповеди на лейтенантите далече отдолу, все още провеждащи учение дори докато слънцето залязва.

– За мен беше различна – промърморва той най-накрая.

– Чудя се какво ли можеше да бъде, ако всичко това – посочвам към двореца и Площада оттатък – не беше между нас.

Нека помисли по това.

Той слага длан върху ръката ми, пръстите му парят през плата на ръкава ми.

– Но това никога не може да стане, Кал.

Заставям се да вложа в погледа си колкото може повече копнеж, разчитайки на спомена за семейството си, Мейвън, Килорн, всички неща, които се опитваме да направим. Може би Кал ще приеме погрешно чувствата ми. Дай му надежда, когато изобщо не може да има такава. Това е най-жестокото нещо, което мога да направя, но заради каузата, заради приятелите си, в името на живота си ще го направя.

– Мер – прошепва той и накланя глава към мен.

Извръщам се, оставям го на балкона да обмисли думите ми и надявам се, да се удави в тях.

– Иска ми се нещата да бяха различни – прошепва, но все пак го чувам.

Думите ме връщат към дома ми и баща ми, когато каза същото толкова отдавна. При представата, че Кал и баща ми, един сломен Червен, могат да споделят едни и същи мисли, се поколебавам. Не мога да се сдържа и поглеждам назад, наблюдавайки как слънцето се спуска зад силуета му. Той се заглежда към упражняващата се армия, а после се обръща към мен, разкъсван между дълга си и чувствата, които изпитва към малкото мълниеносно момиче, каквито и да са те.

– Джулиан казва, че си като нея – казва тихо със замислени очи. – Каквато е била тя.

Кориан. Майка му. Мисълта за мъртвата кралица, жена, която никога не съм познавала, по някакъв начин ме натъжава. Била е отнета твърде скоро от онези, които е обичала, и е оставила празнина, която се опитват да ме накарат да запълня.

И колкото и да ми е омразно да го призная, не мога да виня Кал, задето се чувства впримчен между два свята. В края на краищата същото важи за мен.

Преди бала бях неспокойна, кълбо от нерви, ужасяваща се от предстоящата нощ. Сега нямам търпение да изгрее зората. Ако сутринта победим, слънцето ще залезе над един нов свят. Кралят ще захвърли короната си, предавайки властта си на мен, Мейвън и Фарли. Смяната ще бъде безкръвна, мирен преход от едно управление към следващото. Ако се провалим, единственото, на което мога да се надявам, е Купата на костите. Но ние няма да се провалим. Кал няма да ме остави да умра, нито Мейвън. Те са моите щитове.

Когато лягам в леглото си, откривам, че се взирам в картата на Джулиан. Тя е стара, на практика безполезна, но все пак успокояваща. Тя е доказателство, че светът може да се промени.

С тази мисъл в главата си се унасям в неспокоен лек сън. Брат ми ме навестява в сънищата ми. Застава до прозореца, гледа към града със странна тъга, преди да се обърне отново към мен.

– Има и други – казва. – Трябва да ги откриеш.

– Ще го направя – прошепвам му в отговор с натежал от съня глас.

После вече е четири часът сутринта и нямам повече време за сънища.

Камерите падат като дървета пред брадва, всяко малко око угасва с щракване, докато вървя към стаята на Мейвън. Стряскам се от всяка сянка, защото очаквам в коридора да излезе някой офицер или Пазител, но не излиза никой. Те пазят Кал и краля, не мен, не и втория принц. Ние не сме важни. Но ще станем.