Виктория Айвярд - Алена кралица

Фарли прекрачва двама ни, без дори да ни погледне, и изтичва на платформата.

– Няма ли да дойдете?

– Не мърдай, Мер. Това място ще ни убие!

Нещо вие в ушите ми, почти удавя студения смях на Фарли. Когато се надигам и сядам, виждам, че търпеливо чака двама ни.

– Откъде знаете, че югът, Руините, все още са заразени с радиация? – пита тя с безумна усмивка.

Мейвън изрича със запъване думите:

– Имаме машини, детектори, те ни показват...

Фарли кимва:

– А кой е построил тези машини?

– Технитата – изрича дрезгаво Мейвън. – Червени. – Най-накрая проумява какво иска да каже тя. – Детекторите лъжат.

Ухилена, Фарли кимва и протяга ръка, помага му да стане от пода. Той не откъсва очи от нея, все още предпазлив, но ѝ позволява да ни изведе на перона и нагоре по железни стълби. Нахлува слънчева светлина, а свежият въздух повява като вихър и се смесва с мътните пари на подземието.

После се озоваваме, примигвайки, на открито, посрещнати от ниско стелеща се мъгла. Навсякъде наоколо се издигат стени, поддържащи вече несъществуващ таван. Останали са само парчета от него, малки късчета в аквамаринено и златисто. Когато очите ми се приспособяват, виждам високи сенки в небето, върховете им изчезват в мъглата. Улиците, широки черни реки от асфалт, са напукани и от тях са поникнали сиви плевели на по сто години. Дървета и храсти растат по бетона, завземат малки кътчета и ъгли, но още повече са разчистени. Под краката ми хрущят разбити стъкла, а във вятъра се стелят облаци прах, но по някакъв начин всичко наоколо, олицетворение на запуснатостта, не ми се струва изоставено. Познавам това място от уроците по история, от книги и стари карти.

Фарли обгръща раменете ми с ръка, усмивката ѝ е широка и бяла.

– Добре дошли в Града на Руините, в Нарси – казва тя, като употребява старото отдавна забравено име.

Около границите на разрушения остров има специални маркировки за заблуждаване на детекторите за радиация, които Сребърните използват, за да изследват старите бойни полета. Така защитават тази площ, дом на Алената гвардия. Поне в Норта. Така каза Фарли, намеквайки за още бази из страната. А скоро това ще бъде убежището на всеки Червен беглец, бягащ от новите наказания на краля.

Всяка сграда, покрай която минаваме, изглежда разнебитена, покрита с пепел и бурени, но при по-близък оглед има нещо много повече. Следи от стъпки в прахта, светлина в някой прозорец, мирис на готвено, лъхащ от някоя шахта. Хора, Червени , имат свой град точно тук, скрити пред очите на всички. Електричеството е оскъдно, но усмивките не са.

Полусрутената сграда, в която ни отвежда Фарли, сигурно едно време е била нещо като кафене, ако се съди по разядените от ръжда маси и прокъсани седалки в сепаретата. Прозорците отдавна са изчезнали, но подът е чист. Една жена мете праха през вратата на спретнати купчини по разбития тротоар. Аз бих се стреснала от подобна задача, като зная, че е останало толкова много за измитане, но тя продължава с усмивка и си тананика под нос.

Фарли кимва на чистещата жена и тя си тръгва забързано, за да ни остави на спокойствие. За моя радост, в най-близкото сепаре има познато лице.

Килорн, здрав и читав. Дори има дързостта да ми намигне:

– Отдавна не сме се виждали.

– Няма време за размяна на любезности – изръмжава Фарли и сяда до него. Прави ни знак да я последваме и ние го правим, плъзвайки се в скърцащото сепаре. – Предполагам, че видяхте селата, докато плавахте по реката?

Усмивката ми бързо помръква, както и тази на Килорн.

– Да.

– А новите закони? Знам, че ти си чула за тях. – Погледът ѝ става твърд, сякаш аз съм виновна, че съм била принудена да прочета Мерките.

– Така става, когато заплашиш звяр – промърморва Мейвън, побързал да ме защити.

– Но сега знаят името ни.

– Сега ви преследват – казва рязко Мейвън и стоварва юмрук върху масата. Той разтърсва тънкия слой прах и във въздуха се понасят облаци. – Размахахте червен флаг пред бик, но успяхте само да го смушкате.

– Въпреки това те са уплашени – вмятам с тънък глас. – Научиха се да се боят от вас. Това сигурно има някакво значение.

– Изобщо не се брои, ако се промъкнете обратно в скрития си град и им позволите да се прегрупират. Давате време на краля и на армията. Брат ми вече е по следите ви и не след дълго ще ви открие. – Мейвън се взира в ръцете си, странно гневен. – Скоро няма да е достатъчно да сте с една стъпка напред. Дори няма да е възможно.