Виктория Айвярд - Алена кралица

Задължения, които според бъбрещия кралски секретар се отнасят за многобройни злини, а не само прочитането на Мерките. Като бъдеща принцеса трябва да се срещам с хората по време на уредени разходки, да изнасям речи, да се ръкувам и да стоя до Мейвън. Последната част не ме безпокои истински, но да бъда излагана на показ като коза на търг, не е точно вълнуващо.

Присъединявам се към Мейвън в един транспортер, когато се отправяме за първата поява. Горя от желание да му кажа за списъка и да му благодаря за кръвната база, но твърде много хора ни гледат и слушат.

По-голямата част от деня преминава бързо в неясна бъркотия от шум и цветове, докато обикаляме различни части на столицата. Пазарът на Моста ми напомня за Великолепната градина, макар че е три пъти по-голям от нея. В единствения час, който прекарваме, като поздравяваме деца и собственици на магазини, виждам как Сребърните нападат или тормозят десетки Червени слуги, все опитващи се да си вършат работата. Офицерите от Сигурността ги пазят от истински тормоз, но думите, които Сребърните подхвърлят към тях, са почти толкова болезнени. Детеубийци, животни, дяволи. Мейвън държи здраво ръката ми, стиска я всеки път, щом някой Червен бъде съборен на земята. Когато стигаме следващата си спирка, една художествена галерия, се радвам да съм далеч от погледите на хората до момента, в който виждам картините. Сребърният художник използва два цвята – сребърно и червено, в ужасяваща сбирка, от която ми се повдига. Всяка картина е по-ужасна от предишната, изобразявайки Сребърна мощ и Червена слабост във всяка мазка на четката. Последната картина представлява сиво-сребриста фигура, много подобна на призрак, а от короната на челото му бликат алени като кръв багри. От тази гледка ми се приисква да разбия с глава някоя стена.

Площадът пред галерията е шумен, гъмжащ от градски живот. Мнозина спират, за да гледат, зяпат ни, докато се отправяме към транспортера си. Мейвън маха с ръка със заучена усмивка и тълпата започва да скандира името му. Бива го в това; в края на краищата тези хора му принадлежат по силата на рожденото му право. Когато спира, за да поговори с няколко деца, усмивката му става по-ведра. Кал може и да е роден да управлява, но Мейвън е създаден за това. И Мейвън е готов да промени света за нас, за Червените, които е възпитаван да заплюва.

Тайно докосвам списъка в джоба си, мислейки за онези, които могат да помогнат на Мейвън и мен да променим света. Дали са като мен, или са толкова разнообразни като Сребърните? Шейд беше като теб. Те знаеха за Шейд и трябваше да го уб ият , както не можеха да уб ият теб. Сърцето ме боли за загиналия ми брат, за разговорите, които можехме да проведем. За бъдещето, което можеше да създадем.

Но Шейд е мъртъв и има други, които се нуждаят от помощта ми.

– Трябва да намерим Фарли – прошепвам в ухото на Мейвън: самата аз едва се чувам. Но той ме чува и повдига вежда в безмълвен въпрос. – Тлябва да ѝ дам нещо.

– Не се съмнявам, че тя ще ни намери – промърморва той в отговор, – ако не ни следи вече.

– Как?

Фарли да ни шпионира? В град, който иска тя да бъде разкъсана на парчета? Струва ми се невъзможно. Но после забелязвам Сребърната тълпа, която ни притиска, и Червените слуги оттатък. Няколко се забавят, за да ни гледат, на ръцете им има червени ленти. Всеки от тях може да работи за Фарли. Всички биха могли. Въпреки Пазителите и офицерите от Сигурността навсякъде наоколо тя все още е с нас.

Сега въпросът вече е да открием правилн ия Червен, да кажем правилното нещо, да намерим правилното място и да направим всичко това, без някой да забележи как принцът и неговата бъдеща принцеса общуват с издирвана терористка.

Това не е като тълпите у дома, онези, през които можех да се движа с такава лекота. Сега се откроявам: бъдеща принцеса, заобиколена от стражи, с бунт, тегнещ на плещите ѝ. А може би дори нещо още по-важно, помислям си, като си спомням за списъка с имена в жакета си.

Когато тълпата напира навътре, проточвайки шии, за да ни погледне, се възползвам от шанса си и се измъквам. Пазителите се скупчват около Мейвън, все още непривикнали да охраняват и мен, и с няколко бързи обръщания излизам от кръга стражи и зяпачи. Те продължават през площада без мен и дори да забелязва, че ме няма, Мейвън не ги спира.

Червените слуги не ми обръщат внимание, свели глави, докато вървят забързано между магазините. Придържат се към уличките и сенките, стараят се да останат незабележими. Толкова съм заета да търся Червени лица, че не забелязвам онова точно до мен.