Виктория Айвярд - Алена кралица

– Някога мислех така – промърморва той. – Но това би довело до бунт от двете страни, а аз няма да бъда кралят, който ще съсипе тази страна. Това е наследството ми, наследството от баща ми и аз имам дълг към него. – От Кал се надига бавна топлина и замъглява остъкления прозорец. – Би ли заменила смъртта на милиони за това, което искат?

Смъртта на милиони. Умът ми се връща към спомена за трупа на Беликос Леролан с мъртвите му деца до него. А после към мъртвите се присъединяват други лица – Шейд, бащата на Килорн, всеки Червен войник, загинал за тяхната война.

– Гвардията няма да спре – казвам тихо, но знам, че той вече почти не слуша. – И макар те със сигурност да са виновни, ти също имаш вина. По ръцете ти има кръв, принце. – И по тези на Мейвън. И по моите.

Оставям го да стои там, като се надявам, че съм го променила, но знам, че вероятността за това е малка в най-добрия случай. Той е син на баща си.

– Джулиан изчезна, нали? – провиква се той към мен и ме кара да спра като закована.

Обръщам се бавно, премисляйки какво мога да кажа.

– Изчезнал? – Решавам да се правя на глупачка.

– Бягството е оставило дупки в паметта на много Пазители, както и в записите от видео екраните. Вуйчо ми не използва често способностите си, но познавам признаците.

– Мислиш, че им е помогнал да избягат?

– Да, мисля – изрича мъчително, загледан в ръцете си. – Ето защо му дадох достатъчно време да се измъкне.

– Какво си направил? – Не мога да повярвам на ушите си. Кал, войникът, онзи, който винаги следва заповедите, да наруши правилата заради вуйчо си.

– Той ми е вуйчо, направих за него каквото можах. За толкова безсърдечен ли ме мислиш? – Усмихва ми се печално, без да чака отговор. – Отложих ареста колкото можах, но всеки оставя следи и кралицата ще го открие – въздиша той, като слага длан на стъклото. – И ще го екзекутират.

– Би причинил това на вуйчо си? – Не си правя труда да скрия отвращението си или страха под него. Ако е готов да убие Джулиан дори след като го е оставил да си тръгне, какво ще причини на мен, щом ме разкр ият ?

Раменете на Кал се стягат, когато се изпъва, преобразявайки се отново във войник. Не желае да чува повече за Джулиан или Алената гвардия.

– Мейвън имаше интересно предложение.

Това не го очаквах.

– О?

Той кимва, странно раздразнен при мисълта за брат си:

– Мейви винаги е мислел бързо. Наследил го е от майка си.

– Това да ме уплаши ли трябва? – Знам по-добре от всеки, че Мейвън изобщо не прилича на майка си или на когото и да е друг проклет Сребърен.

– Какво се опитваш да кажеш, Кал?

– Ти вече се появи пред хората – изрича той припряно. – След речта ти цялата страна знае името ти и познава лицето ти. И следователно още хора ще се питат коя и каква си.

Мога само да се намръщя и да свия рамене:

– Може би трябваше да помислиш за това, преди да ме накараш да прочета онази отвратителна реч.

– Аз съм войник, а не политик. Знаеш, че не съм имал нищо общо с Мерките.

– Но ще ги изпълниш. Ще ги изпълниш безпрекословно.

Той не оспорва това. Въпреки всичките си недостатъци Кал не би ме излъгал. Не и сега.

– Всички свързани с теб документи са премахнати. Офицери, служители в архивите, никой няма да открие доказателства, че по рождение си Червена – промърморва той с очи, сведени към пода. – Това предложи Мейвън.

Въпреки гнева си ахвам гласно. Кръвната база. Архивите.

– Какво означава това? – Нямам сили да попреча на гласа си да потрепери.

– Училищното ти досие, удостоверението ти за раждане, отпечатъците от кръвта ти, дори личната ти карта бяха унищожени. – Едва го чувам над звука на блъскащото си като чук сърце.

Някога щях да го прегърна на мига. Но трябва да остана неподвижна. Не трябва да давам на Кал да разбере, че отново ме е спасил. Не, не Кал. Това беше дело на Мейвън. Това беше сянката, контролираща пламъка.

– Това звучи като правилната постъпка – изричам на глас и се опитвам да изглеждам незаинтересована.

Но преструвката ми може да продължи само толкова. След вдървен поклон в посоката на Кал излизам забързано от стаята, като крия невъздържаната си усмивка.

Прекарвам голяма част от следващия ден в търсене и изучаване, макар че умът ми е другаде. Уайтфайър е по-стар от Двореца със стени, направени от камък и резбовано дърво вместо от диамантено стъкло. Съмнявам се, че някога ще науча разпределението на целия дворец, защото вътре се намират не само кралските апартаменти, но и много административни канцеларии и зали, бални зали, напълно оборудвана тренировъчна площ и други неща, които не разбирам. Предполагам, че именно затова на неспирно бъбрещия секретар му отнема близо половин час да ме открие, докато се шляя из една галерия със статуи. Но няма да имам повече време за разглеждане. Имам да изпълнявам задължения.