Виктория Айвярд - Алена кралица

Секретарят пъха в ръката ми някакъв лист. След един бегъл поглед към него за малко не изпищявам. Сега знам за какво са ме пазили.

Заслужи си издръжката, прошепва гласът на Елара в главата ми. Хвърля поглед към мен от другата страна на Мейвън, и полага всички усилия да не се хили.

Мейвън проследява злобния ѝ поглед и забелязва листа в треперещата ми ръка. Бавно увива пръсти около моите, сякаш може да ми влее силата си. Не искам нищо повече от това да разкъсам листа надве, но той ме държи да не мърдам.

– Длъжна си – е всичко, което казва, но шепне толкова ниско, че едва го чувам. – Длъжна си.

– Сърцето ми скърби за погубените животи, но знайте, че те не загинаха напразно. Кръвта им ще подхрани решимостта ни и ще ни подтикне да превъзмогнем предстоящите трудности. Ние сме нация във война, във война сме вече от столетие и препятствията по пътя към победата не са нещо необичайно за нас. Тези хора ще бъдат открити, тези хора ще бъдат наказани, а тази болест, която наричат „бунт“, никога няма да завладее моята страна.

Видео екранът в новата ми спалня е полезен горе-долу колкото бездънна лодка, излъчвайки снощната реч на краля в отвратителен цикъл. Досега вече мога да я рецитирам цялата дума по дума, но не мога да спра да гледам. Защото знам кой следва.

Лицето ми изглежда странно на екрана – твърде бледо и твърде студено. Все още не мога да повярвам, че запазих спокойно изражение, докато четях думите. Когато се качвам на подиума и заемам мястото на краля, дори не трепвам.

– Бях отгледана от Червени. Вярвах, че съм такава. И видях със собствените си очи милостта на Негово Величество краля, справедливото отношение на нашите Сребърни господари и огромната привилегия, която ни дадоха. Правото да работим, да служим на страната си, да живеем, и то да живеем добре. – На екрана Мейвън слага длан върху ръката ми. Кима заедно с речта ми. – Сега знам, че съм Сребърна по рождение, лейди от Династията Титанос, а един ден – принцеса на Норта. Очите ми бяха отворени. Съществува свят, за който никога не съм и мечтала, и той е непобедим. Милостив. А тези терористи, убийци от най-злия вид, се опитват да разрушат основата на нашата нация. Не можем да допуснем това.

В безопасността на стаята си накъсано си поемам дъх. Най-лошото идва.

– В своята мъдрост крал Тиберий изготви Мерките, за да изкорени тази болест, този бунт, и да предпази почтените граждани на нашата нация. Те са, както следва: считано от днес, за всички Червени се въвежда вечерен час – залез-слънце. Ще бъде удвоен броят на служителите на Сигурността във всяко Червено село и град. По пътищата ще бъдат построени нови аванпостове и броят на хората в тях ще бъде максимално увеличен. Всички престъпления на Червените, включително нарушаването на вечерния час, ще се наказват чрез екзекуция. И – при тези думи гласът ми потрепва за първи път – възрастта за постъпване на задължителна военна служба е снижена до петнайсетгодишна възраст. Всеки, който предостави сведения, водещи до залавянето на важни членове на Алената гвардия или предотвратяването на действия на Алената гвардия, ще бъде възнаграден с привилегии относно задължителната повинност, освобождаващи до петима членове на едно и също семейство от военна служба.

Това е гениална и ужасна маневра. Червените ще са готови да се разкъсат помежду си за такива облекчения.

– Мерките трябва да бъдат спазвани на всяка цена, докато бедствието, познато като Алената гвардия, бъде унищожено. – Взирам се в собствените си очи на екрана, гледайки как се възпирам да не се задавя с думите си. Очите ми са широко разтворени с надеждата моите хора да разберат какво се опитвам да кажа. Думите могат да лъжат. – Да живее кралят.

През мен преминава вълна от гняв, а екранът угасва, замества лицето ми с черна празнина. Но все още мога да видя мислено всяка нова заповед. Още офицери, които ще патрулират, още тела, висящи от бесилките, и още майки, плачещи за откраднатите си деца. Ние убихме дузина от техните, а те убиват хиляда от нашите. Част от мен знае, че тези удари ще тласнат някои Червени на страната на Гвардията, но много повече ще вземат страната на краля. Заради живота си, заради живота на децата си ще пожертват малкото свобода, която им е останала.

Мислех, че да бъда тяхна марионетка, ще е лесно в сравнение с всичко друго. Толкова много сгреших. Но не мога да им позволя да ме пречупят, не и сега. Не и когато собствената ми съдба се показва на хоризонта. Трябва да направя всичко, каквото мога, докато кръвта ми се окаже достойна и играта ми приключи. Докато ме извлекат и ме убият.