Виктория Айвярд - Алена кралица

– Така изглежда наистина. – Макар че усмивката му не изчезва, очите му потъмняват леко. – Разбира се, това поставя под въпрос всичко. Прекъсванията на електричеството, повредената охранителна система, да не говорим за цял отряд Пазители с осеяна с бели петна памет. – Взира се многозначително в мен.

Отвръщам на острия му поглед, оставям го да види безпокойството ми.

– Майка ти... ги е разпитвала.

– Да.

– А смята ли да разговаря с... – подбирам думите си много внимателно – някой друг относно бягството? Офицери, стражи?

Мейвън поклаща глава напред-назад.

– Който и да е направил това, го е направил добре. Помагах ѝ с разпита и я насочих към всички заподозрени. – Насочил я е. Насочил я е далече от мен. Изпускам тиха въздишка от облекчение и стискам ръката му, благодарейки му за закрилата. – Освен това може никога да не открием кой го е извършил. От снощи хората бягат. Мислят, че Дворецът вече не е безопасен.

– След снощи вероятно са прави. – Плъзвам ръката си в неговата и го придърпвам по-близо. – Какво научи майка ти за бомбата?

Гласът му се снишава до шепот:

– Не е имало бомба. – Какво? – Било е експлозия, но освен това е било злополука. Един куршум пробил газова инсталация в пода и когато огънят на Кал я уцелил... – Той млъква, без да довърши, оставя ръцете си да говорят. – Беше идея на майка ми да използва това в наша, ъъ, полза.

Ние не убиваме безцелно.

– Тя превръща членовете на Гвардията в чудовища.

Той кимва мрачно:

– Никой няма да иска да ги подкрепи. Дори и Червените.

Кръвта ми сякаш кипва. Още лъжи. Тя ни побеждава, без да даде нито един изстрел или да извади меч. Думите са всичко, от което има нужда. А сега ме изпращат по-навътре в нейния свят, в Арчън.

Няма да видиш повече семейството си. Гиза ще порасне, докато вече няма да я познаеш. Брий и Трами ще се оженят, ще имат деца и ще ме забравят. Татко ще умре бавно, задушаван от раните си, а когато той си отиде, мама също ще се изплъзне.

Мейвън ме оставя да помисля, погледът му е вглъбен, докато наблюдава как емоциите се надигат по лицето ми. Той винаги ме оставя да премисля. Понякога мълчанието му е по-добро от чиито и да било думи.

– Колко време ни остава тук?

– Тръгваме днес следобед. По-голямата част от двора ще замине преди това, но ние трябва да вземем лодката. Да спазим някаква традиция в цялата тази лудост.

Когато бях малко момиче, седях на верандата си и гледах как красивите лодки минават, отправили се надолу по течението към столицата. Шейд ми се присмиваше, задето исках да зърна краля. Тогава не осъзнавах, че това беше просто част от постановката, поредната демонстрация също като битките на арената, за да покаже точно колко ниско се намираме в големия план на света. Сега отново ще бъда част от нея, този път – застанала от другата страна.

– Поне ще имаш възможност да видиш дома си отново, макар и за малко – добавя той и се старае да бъде мил. Да, Мейвън, точно това искам. Да стоя и да гледам как домът ми и стар ият ми живот минават покрай мен.

Но това е цената, която трябва да платя. Освобождаването на Килорн и другите означава да изгубя последните си дни в долината, и това е замяна, която с радост правя.

Прекъсва ни силен трясък от един близък коридор – онзи, който води към стаята на Кал. Мейвън реагира пръв, премествайки се към края на коридора, преди аз да успея, сякаш се опитва да ме предпази от нещо.

– Лоши сънища, братко? – провиква се, разтревожен от онова, което вижда.

В отговор Кал излиза в коридора със стиснати юмруци, сякаш се опитва да възпре собствените си ръце. Изцапаната с петна от кръв униформа е изчезнала, заместена от нещо, което прилича на бронята на Птолемей, макар тази на Кал да има червеникав оттенък.

Идва ми да го зашлевя, да го задера с нокти и да се разкрещя заради онова, което причини на Фарли, Тристан, Килорн и Уолш. Искрите танцуват вътре в мен, умолявайки да бъдат пуснати на свобода. Но в края на краищата какво очаквах? Знам какъв е и в какво вярва – Червените не си струва да се спасяват. Затова заговарям възможно най-вежливо.

– Ще заминеш ли с легиона си? – Знам, че няма, като съдя по буйния гняв в очите му. Някога се опасявах, че ще замине, а сега ми се иска да го направи. Не мога да повярвам, че ме е било грижа за спасяването му. Не мога да повярвам, че изобщо някога съм си мислила това.

Кал тежко си поема дъх:

– Легионът на Сенките няма да отиде никъде. Татко няма да го позволи. Не и сега. Прекалено опасно е, а аз съм твърде „ценен“.