Виктория Айвярд - Алена кралица

– Запомнено – прошепвам. Успявам да се усмихна, макар че животът на полковника скоро ще приключи. Независимо колко любезности изрича, минутите ѝ са преброени.

Когато продължава към Мейвън, ръкува се с него и го кани да направи преглед на войските заедно с нея след около седмица, разбирам, че той е също толкова разстроен. След като тя си отива, ръката му се спуска към моята и я стиска окуражително. Знам, че съжалява, задето е посочил името ѝ, но подобно на Рейналд, подобно на Птолемей смъртта ѝ ще послужи за определена цел. В крайна сметка животът ѝ ще си струва всичко.

Следващата набелязана жертва идва отнякъде много по-надолу в редицата, от по-низша династия. Беликос Леролан има весела усмивка, кестенява коса и дрехи в багрите на залеза в тон с цветовете на неговата династия. За разлика от другите, които поздравих тази вечер, той ми се струва топъл и дружелюбен. Усмивката зад очите му е толкова истинска, колкото и ръкостискането му.

– За мен е удоволствие, лейди Марийна. – Той накланя глава, безупречно любезен. – С нетърпение очаквам да ви служа в продължение на много години.

Усмихвам се заради него, преструвайки се, че ще има много бъдещи години, но докато секундите се влачат, преструвката става все по-трудна за поддържане. Когато се появява съпругата му, повела две момчета близнаци, ми идва да изпищя. Едва четиригодишни и скимтящи като кученца, те се катерят по краката на баща си. Той се усмихва меко – тайна усмивка, запазена само за тях.

Дипломат, така го нарече Мейвън, посланик при нашите съюзници в Пиемонт, далече на юг. Без него връзките ни с онази страна и тяхната армия ще бъдат прерязани, принуждавайки Норта да се изправи сама срещу нашата червена зора. Той е още една жертва, която трябва да направим, още едно име, което да погубим. И е баща. Той е баща, а ние ще го убием.

– Благодаря, Беликос – казва Мейвън, като протяга ръка да се ръкува с него, стараейки се да отпрати семейство Леролан, преди да се намеся.

Опитвам се да кажа нещо, но мога да мисля единствено за бащата, когото се готвя да открадна от толкова малки деца. В дъното на ума си си спомням как Килорн плачеше, след като баща му умря. Той също беше малък.

– Бихте ли ни извинили за минута? – Гласът на Мейвън звучи далечен, когато проговаря. – Марийна все още привиква към дворцовите вълнения.

Преди да успея да хвърля поглед назад към обречения баща, Мейвън припряно ме отвежда. Няколко души ни зяпат и мога да почувствам как очите на Кал ни проследяват навън. Едва не се препъвам, но Мейвън ме крепи изправена, докато ме избутва на един балкон. Обикновено свежият въздух би ме разведрил, но се съмнявам, че нещо може да помогне сега.

– Деца. – Думите се изтръгват от мен. – Той е баща.

Мейвън ме пуска и аз се облягам тежко на парапета на балкона, но той не се отдръпва. На лунната светлина очите му приличат на лед, блестящи и гневно взрени в мен. Слага ръце от двете страни на раменете ми, хваща ме в капан и ме принуждава да слушам.

– Рейналд също е баща. Полковникът има собствени деца. Сега Птолемей е сгоден за момичето Хейвън. Всички те имат близки, всички имат някого, който ще скърби за тях. – Изрича с мъка думите: и той е също толкова раздвоен, колкото и аз. – Не можем да подбираме как да подпомогнем каузата, Мер. Длъжни сме да направим каквото можем, независимо от цената.

– Не мога да им причиня това.

– Мислиш, че аз искам да го направя? – прошепва той, лицето му е на сантиметри от моето. – Познавам всички тях и ме боли да ги предам, но трябва да се направи. Помисли си какво ще откупи техният живот, какво ще се постигне със смъртта им. Колко от твоите хора биха могли да бъдат спасени? Мислех, че разбираш!

Той се спира и стиска очи за момент. Когато се съвзема, вдига ръка към лицето ми, проследявайки очертанията на бузата ми с треперещи пръсти.

– Съжалявам, аз просто... – Гласът му пресеква. – Ти може и да не виждаш докъде ще доведе ставащото тази вечер, но аз мога. И знам, че то ще промени нещата.

– Вярвам ти – прошепвам и посягам да хвана ръката му в моята. – Просто ми се иска да не се налагаше да бъде така.

В балната зала опашката от хора намалява. Ръкостисканията и любезностите са приключили. Нощта е започнала истински.

– Но се налага, Мер. Кълна ти се, че именно това трябва да направим.

Колкото и да ме боли, колкото и силно да се присвива и да кърви сърцето ми, кимвам:

– Добре.

– Всичко наред?

За секунда гласът на Кал прозвучава странно и високо, но той прочиства гърло, докато се подава на балкона. Очите му се задържат за миг върху лицето ми: