Виктория Айвярд - Алена кралица

– Ваши Величества – промърморва, снишавайки се във влудяващо съвършен реверанс.

Тиберий ѝ се усмихва – на нея, годеницата на сина му, после с плясък стоварва длан върху рамото на Кал.

– Само теб чакаме, синко – изкикотва се той.

Когато стоят един до друг, семейната прилика е неоспорима – същата коса, същите златисточервени очи, дори същата стойка. Мейвън наблюдава с меки и замислени сини очи, докато майка му продължава да го държи за ръката. С Еванджелин от едната страна и баща си от другата Кал не може да направи много повече, освен да срещне погледа ми. Кимва леко с глава и знам, че това е единственият поздрав, който заслужавам.

Въпреки украсите балната зала изглежда същата, както преди повече от месец, когато кралицата най-напред ме въвлече в този странен свят и името и самоличността ми бяха официално отнети. Тук ми нанесоха удар и сега е мой ред да отвърна на удара.

Тази вечер ще се лее кръв.

Но не мога да мисля за това сега. Трябва да стоя с другите, да говоря със стоте членове на двора, които чакат на опашка да си разменят няколко думи с кралските особи и една натрапена Червена лъжкиня. Очите ми пробягват надолу по редицата, търсейки набелязаните – мишените, предадени от Мейвън на Гвардията, искрите, които ще разпалят огън. Рейналд, полковника, Беликос и Птолемей. Среброкосия тъмноок брат на Еванджелин.

Той е един от първите, които ни поздравяват, застанал точно зад свирепия си баща, забързан към дъщеря си. Когато Птолемей се приближава към мен, се преборвам с порива да повърна. Никога не съм правила нещо толкова трудно, колкото това – да погледна в очите един ходещ мъртвец.

– Моите поздравления – казва той, с глас, твърд като скала. Ръката, която протяга, е също толкова твърда. Не носи военна униформа, а костюм от черен метал, който се съединява в гладки блестящи плочки. Той е воин, но не и войник. Като баща си преди него, Птолемей предвожда градската стража на Арчън, защитавайки столицата със своя собствена армия от офицери. Глава на зм ия , така го нарече Мейвън по-рано. Посечеш ли го, останалите ще умрат. Зорките му като на ястреб очи са приковани върху сестра му дори докато държи ръката ми. Пуска ме припряно, подминавайки бързо Мейвън и Кал, преди да прегърне Еванджелин в рядка демонстрация на привързаност. Изненадана съм, че глупавите им брони не се заклещват една за друга.

Ако всичко мине по план, той няма да прегърне сестра си никога повече. Еванджелин ще е изгубила брат точно като мен. Макар да познавам тази болка от личен опит, не мога да се заставя да изпитвам жал към нея. Особено не и както се е вкопчила в Кал. Изглеждат като пълни противоположности – той в простата си униформа, докато тя блести като звезда в рокля от остри шипове. Искам да я убия, искам да бъда нея. Но не мога да направя нищо по въпроса. Еванджелин и Кал не са проблемът ми тази вечер.

Когато Птолемей изчезва и преминават още хора със студени усмивки и студени думи, става по-лесно да забравя себе си. Следващите, които ни поздравяват, са Династията Айрал, водени от гъвкавите лениви движения на Ара, Пантерата. За моя изненада тя ми се покланя ниско с усмивка. Но в това има нещо странно, нещо, което ми подсказва, че знае повече, отколкото дава да се разбере. Отминава без нито дума, спестявайки ми нов разпит.

Соня е след баба си, върви подръка с друга мишена: Рейналд Айрал, нейния братовчед. Мейвън ми каза, че той е финансов съветник, гений, който осигурява средства за поддържането на армията чрез данъчни и търговски схеми. Ако той умре, умират и парите и следователно ще замре и войната. С радост ще заменя един събирач на данъци за това. Когато взема ръката ми, не мога да не забележа, че очите му са застинали, а ръцете му са меки. Тези ръце няма да докоснат моите никога повече.

Не е толкова лесно да пренебрегна полковник Макантос, когато се приближава. Белегът на лицето ѝ се откроява рязко, особено тази вечер, когато всички изглеждат толкова излъскани. Може и да не се интересува от Гвардията, но не вярва и на кралицата. Не беше готова да преглътне лъжите, с които захранваха нас, останалите.

Хватката ѝ е силна, когато се ръкува с мен; поне веднъж някой не се страхува, че ще се счупя като стъкло.

– Желая ви голямо щастие, лейди Марийна. Виждам, че той ви подхожда. – Посочва рязко с глава към Мейвън. – Не като натруфената Самос – добавя със закачлив шепот. – От нея ще излезе тъжна кралица, а от вас – щастлива принцеса, помнете ми думите.