Виктория Айвярд - Алена кралица

– Готова ли си за това, Мер?

Мейвън отговаря вместо мен:

– Готова е.

Заедно се отдалечаваме от парапета, от нощта и от последната частица спокойствие, която може да имаме някога. Докато минаваме през сводестия вход, усещам съвсем леко докосване по ръката: Кал. Когато поглеждам назад, виждам, че още се взира с протегнати пръсти. Очите му са по-тъмни от всякога, кипящи от емоция, която не мога да определя. Но преди той да успее да проговори, Еванджелин се появява до него. Когато я хваща за ръката, съм принудена да откъсна очи.

Мейвън ни повежда към разчистеното място в центъра на балната зала.

– Това е трудната част – казва, опитвайки се да ме успокои.

Думите му ми действат донякъде и тръпките, които пробягват из тялото ми, намаляват.

Ние танцуваме първи – двамата принцове и техните годеници, пред всички. Поредната демонстрация на сила и мощ, излагане на показ на двете победили момичета пред всички семейства, които изгубиха. Точно сега това е последното нещо, което искам да правя, но е за каузата. Когато електронната музика, която мразя, засвирва с дрънчащ звук, осъзнавам, че поне разпознавам танца.

Мейвън изглежда шокиран, когато раздвижвам крака:

– Упражнявала си се?

С брат ти.

– Малко.

– Просто си пълна с изненади. – Той се засмива.

До нас Кал върти Еванджелин намясто. Изглеждат, както подобава на крал и кралица: царствени, студени и прекрасни. Щом очите на Кал срещат моите точно в момента, когато ръцете му се сключват около пръстите ѝ, изпитвам хиляда неща едновременно, нито едно от тях приятно. Но вместо да потъна в самосъжаление, се премествам по-близо до Мейвън. Той хвърля поглед надолу към мен с широко разтворени сини очи, докато музиката зазвучава по-силно. На няколко метра от нас Кал прави стъпките, водейки Еванджелин в същия танц, на който ме научи. Тя е много по-добра в него, изпълнена с грация и жестока красота. Отново имам чувството, че ще падна.

Въртим се по дансинга в такт с музиката, обкръжени от студени странични наблюдатели. Сега вече разпознавам лицата. Познавам династиите, цветовете, уменията, историите. От кого да се боя, кого да съжалявам. Те ни гледат с гладни очи и зная защо. Те мислят, че ние сме бъдещето – Кал и Мейвън, и Еванджелин, и дори аз. Мислят, че гледат крал и кралица, принц и принцеса. Но това е бъдеще, което не възнамерявам да позволя да се случи.

В моя съвършен свят Мейвън няма да е принуден да крие чувствата си, а аз няма да съм принудена да крия истинската си самоличност. Кал няма да има корона за носене, трон за опазване. Тези хора няма да имат повече стени, зад които да се крият.

Зората идва за всички вас.

Танцуваме на още две песни и други двойки се присъединяват към нас на дансинга. Вихърът от цветове ми пречи изобщо да зърна Кал и Еванджелин, докато ме обзема чувството, че двамата с Мейвън се въртим сами. За момент лицето на Кал се появява плавно пред мен, замествайки това на брат му, и си помислям, че съм в стаята, пълна с лунна светлина.

Но Мейвън не е Кал независимо колко много баща му би искал да бъде. Той не е войник, няма да бъде крал, но е по-храбър. И е готов да направи онова, което е правилно.

– Благодаря ти, Мейвън – прошепвам, гласът ми едва се чува над ужасната музика.

Не му се налага да пита за какво говоря.

– Никога не трябва да ми благодариш. – Гласът му е странно дълбок, почти пресекващ, докато очите му потъмняват. – За нищо.

По-близо съм до него от всякога, носът ми е на сантиметри от врата му. Чувствам как сърцето му бие под ръцете ми, удряйки като чук в такт с моето. Мейвън е истински син на майка си, каза веднъж Джулиан. Не би могъл да греши повече.

Мейвън успява да ни изведе до ръба на дансинга, сега претъпкан с въртящи се във вихъра на танца лордове и дами. Никой няма да забележи, че сме се отдръпнали.

– Нещо освежително? – промърморва един слуга, като протяга поднос с газираната златиста напитка. Точно се каня да го отпратя с махване на ръка, когато разпознавам тъмнозелените му очи.

Налага се да прехапя език, за да се въздържа да не изкрещя името му на глас. Килорн.

Странно, червената униформа му отива и поне веднъж е успял да почисти мръсотията от лицето си. Изглежда, че рибарят, когото познавах, е напълно изчезнал.

– Това нещо ми докарва сърбеж – промърморва под нос. Може би не напълно.

– Е, няма да си облечен в него още много дълго – казва Мейвън. – Всичко намясто ли е?

Килорн кимва, очите му се стрелкат из тълпата.