Виктория Айвярд - Алена кралица

– Няма. Братята ми са служили във войската, но не биха те разпознали дори да си им под носа. – Шейд би успял, помислям си, но Шейд е достатъчно умен да си държи устата затворена. – Освен това ти каза, че искаш да разбереш за какво не си струва да се биеш.

С тези думи дръпвам вратата и я отварям, влизам в дома, който вече не е мой. Чувството е, сякаш пристъпвам назад във времето.

Из къщата се носи хор от хъркане не само от баща ми, а и от едрия тромав силует край столовете. Брий се е стоварил в прекалено натъпканото с пълнеж кресло – купчина от мускули и тънки одеяла. Тъмната му коса все още е ниско обръсната по войнишки, а по ръцете и лицето му има белези, свидетелства за времето, през което се е сражавал. Сигурно е изгубил бас с Трами, който се мята и върти в леглото ми. Шейд не се вижда никъде, но той никога не е обичал да спи. Вероятно е излязъл и броди из селото, навестявайки стари приятелки.

– Рано пиле, рано пее. – Засмивам се, като дръпвам одеялото от Брий с едно плавно движение.

Той рухва на пода, при което вероятно нанася повече поражения на него, отколкото на себе си, търкулва се и спира в краката ми. За половин секунда изглежда, че може отново да заспи.

После примигва към мен, замаян и объркан. Накратко, в обичайното си състояние.

– Мер?

– Затваряй си човката, Брий, някои хора се опитват да спят! – изпъшква Трами в тъмното.

– ВСИЧКИ ДО ЕДИН ТИШИНА! – изревава татко от спалнята си, при което ние подскачаме.

Изобщо не си давах сметка колко ми е липсвало това. Брий примигва, за да прогони съня от очите си, прегръща ме и ме притиска към себе си, смеейки се с дълбок плътен смях, който идва от гърдите му. Глухо тупване наблизо оповестява появата на Трами, когато той скача от горния край на тавана и се приземява до нас на гъвкавите си крака.

– Това е Мер! – изкрещява, като ме повдига от пода и ме сграбчва в прегръдките си. По-слаб е от Брий, но не е тънката върлина, която си спомням. Под ръцете ми има твърди възлести мускули; последните няколко години не бяха лесни за него.

– Хубаво е да те видя, Трами – прошепвам, притисната в него – чувствам се така, сякаш ще се пръсна.

Вратата на спалнята се отваря с трясък и се показва мама в опърпан халат за баня. Отваря уста да нахока момчетата, но видът ми кара думите ѝ да замрат. Вместо това се усмихва и плясва с ръце:

– О, най-после дойде на гости!

Татко идва след нея: хрипти и избутва количката си в главната стая. Гиза се събужда последна, но само подава глава над горния праг на тавана и поглежда надолу.

Трами най-сетне ме пуска, оставя ме обратно долу до Кал, който чудесно успява да изглежда неловко и не намясто.

– Чух, че си се предала и си се хванала на работа – подмята закачливо Трами и ме смушква в ребрата.

Брий се киска и разрошва косата ми:

– В армията и без друго нямаше да я искат, щеше да обере легиона си до шушка.

Побутвам го с усмивка:

– И вас май не ви искат в армията. Уволнени, а?

Татко отговаря вместо тях, приближавайки се напред с количката:

– Някаква лотария, така пишеше в писмото. Спечелихме почетно уволнение за момчетата Бароу. И пълна пенсия. – Ясно ми е, че не вярва нито дума от това, но той не продължава разискването по темата. Мама, от друга страна, веднага „захапва“.

– Блестящо, нали? Правителството най-сетне да направи нещо за нас – казва тя и целува Брий по бузата. – А сега и ти с работа. – От нея се излъчва гордост, каквато никога не към виждала – обикновено я пази цялата за Гиза. Гордее се с една лъжа. – Крайно време е това семейство да извади малко късмет.

Горе над нас Гиза сумти презрително. Не я виня. Моят късмет счупи ръката ѝ и разби бъдещето ѝ.

– Да, големи късметлии сме – изпухтява тя, като най-сетне тръгва да се присъедини към нас.

Напредва бавно, придвижва се надолу по стълбата с една ръка. Когато стига до пода, виждам, че шината ѝ е обвита в цветен плат. Със спазъм на тъга осъзнавам, че това е парче от красивата ѝ бродерия, която никога няма да бъде завършена.

Протягам ръце да я прегърна, но тя се отдръпва, приковала очи върху Кал. Изглежда, че единствено тя го забелязва.

– Кой е това?

Изчервявайки се, осъзнавам, че едва не съм го забравила напълно.

– О, това е Кал. Той също е слуга в Двореца заедно с мен.

– Здрасти – успява да измънка той с глупаво леко помахване.

Мама се изкикотва като ученичка и маха в отговор: погледът ѝ се задържа за миг върху мускулестите му ръце. Татко и братята ми обаче не са толкова очаровани.