Виктория Айвярд - Алена кралица

Ще ми се думите ѝ да бяха верни, но въпреки това кимвам, усмихвам се заради майка си и семейството си. Ставам по-добра в лъжите, а те, изглежда, ми вярват. Но не и Килорн. Той все още кипи, опитвайки се да удържи нов изблик.

– Какъв е той, принцът? – любопитства мама. – Мейвън?

Опасен терен. Чувствам как Кал слуша, чака да чуе какво имам да кажа за по-малкия му брат. Какво мога да кажа? Че той е мил, че започвам да го харесвам? Че все още не знам дали мога да му имам доверие? Или по-лошо, че никога повече не мога да се доверя на когото и да било?

– Не е какъвто очаквах.

Гиза забелязва смущението ми и се обръща към Кал:

– Е, кой е това, телохранителят ти ли? – казва тя, сменяйки темата с невероятна лекота.

– Да – отговаря Кал вместо мен. Знае, че не искам да лъжа семейството си, не повече, отколкото се налага. – И съжалявам, но скоро трябва да тръгваме.

Думите му са като нож, който се завърта в рана, но се налага да им се подчиня:

– Да.

Мама стои с мен и държи ръката ми толкова здраво, та се страхувам, че може да се счупи.

– Ние няма да кажем нищо, разбира се.

– Нито дума – съгласява се татко. Братята и сестра ми също кимват, заклевайки се да пазят мълчание.

Но лицето на Килорн посърва в мрачна намръщена гримаса. По някаква причина той ужасно се е разгневил, а аз не мога да проумея защо дори от това да зависи животът ми. Но аз също съм ядосана. Смъртта на Шейд още ми тежи като ужасен камък.

– Килорн?

– Да, няма да говоря – процежда той. Преди да успея да го спра, става от стола си и изфучава навън като вихър, който завърта шеметно въздуха. Вратата се затръшва зад него и разтърсва стените. Свикнала съм с емоциите на Килорн, с редките му моменти на отчаяние, но тази проява на ярост от негова страна е нещо ново. Не знам как да се справя с нея.

Докосването на сестра ми ме връща в реалността, напомняйки ми, че се сбогуваме.

– Това е дар – прошепва тя в ухото ми. – Не го пропилявай.

– Ще се върнеш, нали? – казва Брий и Гиза се отдръпва. За първи път, откакто тръгна на война, виждам страх в очите му. – Сега си принцеса, имаш право да създаваш правилата.

Ще ми се.

С Кал се споглеждаме, разбираме се без думи. От здраво стиснатата му уста и мрачното изражение в очите му се досещам какъв би трябвало да бъде отговорът ми.

– Ще се опитам – прошепвам с пресекващ глас. Още една лъжа не може да навреди.

Когато стигаме покрайнините на Подпорите, прощалните думи на Гиза още витаят в ума ми. В очите ѝ нямаше обвинение, макар че ѝ отнех всичко. Последните ѝ думи отекват по вятъра, удавяйки всичко друго. Не го пропилявай.

– Съжалявам за брат ти – изтърсва Кал. – Не знаех, че той...

– ...е вече мъртъв? – Екзекутиран за дезертьорство. Още една лъжа. Гневът се надига отново и дори не искам да го овладея. Но какво мога да направя по въпроса? Какво мога да направя, за да отмъстя за брат си или дори да се опитам да спася другите?

Не го пропилявай.

– Трябва да спра на още едно място. – Преди Кал да успее да възрази, докарвам най-хубавата си усмивка. – Изобщо няма да отнеме дълго, обещавам.

За моя изненада той кимва бавно в тъмното.

– Работа в Двореца, това е много престижно. – Уил се киска, докато сядам във фургона му. Старата синя свещ още гори, хвърляйки местещи се светлинки около нас. Както и подозирах, Фарли отдавна си е отишла.

Когато се уверявам, че вратата и прозорците са затворени, снижавам глас:

– Не работя там, Уил. Те...

За моя изненада Уил махва с ръка и ме прекъсва:

– О, знам всичко това. Чай?

– Ъъ, не. – Думите ми излизат треперливи от шока. – Ти как...

– Кралските маймуни избраха кралица миналата седмица, разбира се, че трябваше да го излъчат в Сребърните градове – обажда се глас иззад една завеса. Фигурата пристъпва навън, разкривайки не Фарли, а нещо, което прилича на върлина в човешки образ. Главата му опира в тавана и го кара да се снишава тромаво. Алената му коса е дълга, в тон с червения шарф, преметнат напряко по тялото му от рамото до хълбока. Закопчан е със същата брошка със слънце, каквато носеше Фарли в излъченото си по телевизията изявление. Не ми убягва и портупеят около кръста му, пълен с лъскави патрони и чифт пистолети. Той също е от Алената гвардия.

– Показаха ви по всички Сребърни екрани, лейди Титанос. – Изрича титлата ми като ругатня. – Вас и онова момиче Самос. Кажете ми толкова ли е противна, колкото изглежда?

– Това е Тристан, един от заместниците на Фарли – вмята Уил. Поглежда го укорително. – Дръж се вежливо, Тристан.