Виктория Айвярд - Алена кралица

Никога не съм познавала такъв гняв. Не и когато момчетата заминаха, нито когато Килорн дойде при мен. Нито дори когато счупиха ръката на Гиза.

Оглушителен вой се разнася из къщата, когато хладилникът, крушките и инсталацията в стените превключват на висока мощност. Електричеството забръмчава, кара ме да се чувствам жива, гневна и опасна. Сега създавам енергията, като тласкам собствената си енергия из къщата точно както ме научи Джулиан.

Кал изкрещява, докато ме разтърсва, опитва се някак да ме накара да го чуя. Но не може. Силата е в мен и не искам да я пусна. Чувството е по-хубаво от болката.

Дъжд от стъкло се посипва по нас, когато крушките експлодират, пукайки като царевични зърна върху тиган. Пук! Пук! Пук! Звукът почти удавя писъка на мама.

Някой ме издърпва на крака с груба сила. Ръцете му улавят лицето ми, удържат ме неподвижна, докато ми говори. Не за да ме утешава, не за да ми съчувства, а за да ме стресне и да ме изтръгне от това състояние. Бих познала този глас навсякъде.

– Мер, овладей се!

Вдигам поглед и виждам ясни зелени очи и лице, пълно с тревога.

– Килорн.

– Знаех си, че в крайна сметка ще се дотътриш обратно – промърморва той. – Внимавай.

Допирът на ръцете му върху кожата ми е груб, но успокояващ. Връща ме към действителността в един свят, където брат ми е мъртъв. Последната оцеляла електрическа крушка се полюшва над нас, едва осветявайки стаята и зашеметеното ми семейство.

Но това не е единственото нещо, което осветява тъмнината.

Около ръцете ми танцуват пурпурно-бели искри, отслабващи с всеки изминал миг, но ясни като бял ден. Моите мълнии. Няма да успея да се измъкна с лъжа от това.

Килорн ме дръпва към един стол, от объркването лицето му е като буреносен облак. Другите само гледат и със спазъм на тъга осъзнавам, че са изплашени. Килорн обаче изобщо не е изплашен, а разгневен.

– Какво ти направиха? – промърморва той, ръцете му са на сантиметри от моите. Искрите изчезват напълно, оставят само кожа и треперещи пръсти.

– Не са направили нищо. – Иска ми се вината за това да беше тяхна. Иска ми се да можех да припиша вината за това на някой друг. Поглеждам над главата на Килорн и срещам погледа на Кал. Нещо се отприщва в него и той кимва, предавайки без думи: Не се налага да лъжа за това.

– Това е същността ми.

Изражението на Килорн става още по-намръщено.

– Нима си една от тях ? – Никога не съм чувала толкова много гняв, толкова много отвращение , вкарани в едно-единствено изречение. От него ми се приисква да умра. – Такава ли си?

Мама се съвзема първа и без искрица страх хваща ръката ми:

– Мер е моя дъщеря, Килорн – казва тя, като го фиксира с плашещ поглед, на какъвто не съм знаела, че е способна. – Всички знаем това.

Семейството ми промърморва в знак на съгласие, застава на моя страна, но Килорн не е убеден. Взира се в мен, все едно съм непозната, сякаш не сме се познавали цял живот.

– Дай ми нож и ще уредя веднага този въпрос – казвам, гледайки го гневно в отговор. – Ще ти покажа какъв цвят има кръвта ми.

Това го поуспокоява и той се дръпва назад:

– Аз просто... не разбирам.

Значи ставаме двама.

– Мисля, че съм на същото мнение като Килорн по този въпрос. Знаем коя си, Мер, но... – Брий се запъва, търси подходящите думи. Никога не го е бивало с думите. – Как?

Нямам почти никаква представа какво да кажа, но полагам всички усилия да обясня. Отново болезнено си давам сметка за присъствието на Кал, застанал над мен, винаги слушащ, затова пропускам Гвардията и откритията на Джулиан, за да изложа събитията от последните три седмици възможно най-просто и ясно. Как се преструвам, че съм Сребърна, фактът, че съм сгодена за принц, това как се уча да се контролирам – звучи абсурдно, но те слушат внимателно.

– Не знаем как или защо, а единствено че това е налице – завършвам, като протягам другата си длан. Не пропускам да забележа, че Трами трепва и се отдръпва. – Може никога да не разберем какво означава това.

Ръката на мама стиска по-силно моята в демонстрация на подкрепа. Малката утеха ми се отразява чудодейно. Все още съм ядосана, все още съкрушително тъжна, но нуждата да унищожа нещо избледнява. Възвръщам си някакво подобие на контрол – достатъчно, за да се овладея.

– Мисля, че това е истинско чудо – промърморва тя, насилвайки се да се усмихне заради мен. – Винаги сме искали нещо по-добро за вас, а сега го получаваме. Брий и Трами са в безопасност, на Гиза няма да ѝ се налага да се тревожи, можем да живеем щастливо, а ти – просълзените ѝ очи срещат моите, – ти, скъпа моя, ще бъдеш специална. Какво повече може да иска една майка?