Виктория Айвярд - Алена кралица

– Виждам, че често правиш това.

Кал се обръща отново към мен с една ръка в джоба си.

– Дворците могат да станат... задушни.

– А претъпканите барове, Червените барове, не са? – питам упорито по темата. Но той тръгва към селото, налагайки бързо темпо, сякаш може да надбяга въпроса.

– Не излизам, за да пия, Мер.

– Тогава какво – само хващаш джебчии и раздаваш работа ей така, на куцо, кьораво и сакато?

Когато той спира намясто и се извърта рязко, аз се блъсвам в гърдите му и усещам за миг солидната тежест на тялото му. После осъзнавам, че се смее дълбоко и гърлено.

– Наистина ли току-що каза „на куцо, кьораво и сакато“? – пита между кисканията.

Лицето ми се облива в червенина под грима и аз леко го блъсвам. Много неуместно, смъмрям се наум.

– Просто отговори на въпроса.

Усмивката му остава, макар че смехът му заглъхва.

– Не правя това за себе си – казва той. – Трябва да разбереш, Мер. Аз не... един ден ще бъда крал. Не разполагам с лукса да бъда себичен.

– Бих си помислила, че кралят сигурно е единственият човек, който разполага с този лукс.

Той поклаща глава, очите му са посърнали, докато пробягват по мен:

– Иска ми се това да беше вярно.

Кал ту свива, ту разтваря юмрук и почти виждам пламъците по кожата му, горещи и надигащи се с гнева му. Но гневът отминава, оставяйки само тлеещо въгленче от съжаление в очите му. Когато най-после тръгва отново, темпото му е по-щадящо.

– Един крал би трябвало да познава народа си. Затова се измъквам тайно – промърморва той. – Правя го и в столицата, и на бойния фронт. Искам да виждам как всъщност стоят нещата в кралството, вместо да бъда осведомяван от съветници и дипломати. Така би направил един добър крал.

Държи се, сякаш би трябвало да се срамува, задето иска да бъде добър водач. Може би според баща му и всички онези други глупаци така и би трябвало да бъде. Сила и мощ са думите, които Кал е бил възпитаван да знае. Не доброта. Не милосърдие. Не съпричастност или храброст, или равенство, или каквото и да е друго, към което би трябвало да се стреми един владетел.

– И какво виждаш, Кал? – питам, сочейки към селото, което се показва между дърветата. Сърцето ми подскача в гърдите, като знам, че съм толкова близо.

– Виждам свят на ръба на острието. Без равновесие, той ще рухне – въздиша той, осъзнал, че това не е отговорът, който искам да чуя. – Не знаеш колко несигурно е положението, колко близо е този свят до нова разруха. Баща ми прави всичко, каквото може, за да опази всички ни, и аз ще правя същото.

– Моят свят вече е в развалини – казвам, подритвайки черния път под нас. Навсякъде наоколо дърветата сякаш се разтварят и разкриват калното място, което наричам свой дом. В сравнение с двореца сигурно изглежда като бордей, като истински ад. Защо той не може да види това? – Баща ти пази и защитава вашите хора, не моите.

– Променянето на света си има своите цени, Мер – казва той. – Мнозина ще умрат, преди всичко Червени. А накрая няма да има победа, не и за вас. Ти не познаваш по-мащабната картина.

– Е, кажи ми тогава. – Наежвам се, негодувайки срещу думите му. – Покажи ми по-мащабната картина.

– Езерните земи са като нас – монархия, благородници, Сребърен елит, който да управлява останалите. А принцовете на Пиемонт, собствените ни съюзници, никога не биха подкрепили нация, в която Червените са равни. Прерията и Тираксис са същите. Дори ако Норта се промени, останалата част от континента няма да допусне това да остане трайно. Ще бъдем нападнати, разделени, разкъсани. Още война, още смърт.

Спомням си картата на Джулиан, колко обширен е по-големият свят отвъд нашата страна. Целият – контролиран от Сребърни без място за нас.

– Ами ако грешиш? Ами ако Норта е началото? Промяната, от която се нуждаят другите? Не знаеш къде води свободата.

Кал няма отговор за това и потъваме в горчиво мълчание.

– Ето я, това е – промърморвам, спирайки под познатите очертания на къщата си.

Краката ми стъпват безшумно по верандата – безкрайно различно от тежките тромави стъпки на Кал, от които дървените греди скърцат. Познатата му топлина се излъчва от него на вълни и за частица от секундата си го представям как подпалва къщата и тя избухва в пламъци. Той усеща безпокойството ми и слага топла длан върху рамото ми, но това изобщо не ме успокоява.

– Мога да чакам долу, ако искаш – прошепва, заварвайки ме неподготвена. – Не трябва да рискуваме да ме познаят.