Виктория Айвярд - Алена кралица

– Това е задънена улица – протестирам. Няма изход освен мястото, откъдето влязохме.

– Да, Мер, доведох те до задънена улица – въздъхва той, като тръгва по протежение на една определена редица. Платнищата се надиплят на вълнички, когато минава, и виждам отдолу блестящ метал.

– Още брони? – Смушквам с пръст една от формите. – Тъкмо щях да кажа, че вероятно трябва да си намериш още. Стори ми се, че нямаш достатъчно горе. Всъщност може би трябва да си сложиш една. Братята ми са доста едри и обичат да ступват хората. – Макар че, ако се съди по колекцията от книги на Кал и мускулите му, той може да се защитава. Да не споменаваме цялата тази работа с контролирането на огъня.

Той просто поклаща глава:

– Мисля, че ще се справя без нея. Освен това с онези дрехи изглеждам като офицер от Сигурността. Не искаме семейството ти да остане с погрешни впечатления, нали?

– Какво впечатление бихме искали да им създадем? Не мисля, че ми е съвсем позволено да те представя подобаващо.

– Работя с теб, имаме разрешително да отсъстваме за цялата нощ. Проста работа – казва той и свива рамене. Лъжата се удава с такава лекота на тези хора.

– В такъв случай за какво ти е да идваш с мен? Каква е историята там?

С лукава усмивка Кал посочва към обвития в брезент силует до него:

– Аз съм ти превозът.

Отмята платнището, разкривайки блестящо съоръжение от метал и черна боя. Две колела на ос, огледален хром, фарове, дълга кожена седалка – това е транспортно средство, каквото никога не съм виждала.

– Това е мотоциклет – казва Кал, прокарвайки ръка по сребристите дръжки на кормилото като горд баща. Познава и обича всеки сантиметър от металния звяр. – Бърз, силен и може да мине там, където транспортерите не могат.

– Изглежда... като смъртоносен капан – казвам накрая, неспособна да прикрия безпокойството си.

Със смях той измъква каска иззад седалката. Определено се надявам, че не очаква да я сложа, още по-малко пък да се возя на това нещо.

– Така каза татко, а също и полковник Макантос. Все още не искат да го произвеждат масово за войската, но ще ги спечеля на своя страна. Не съм катастрофирал нито веднъж, откакто усъвършенствах колелата.

– Ти си го конструирал? – възкликвам, слисана, но той свива рамене, сякаш това е нищо. – Уха.

– Само почакай да се повозиш на него – казва той, като ми подава каската. Като по поръчка далечната стена подскача, металните ѝ механизми простенват някъде и тя започва да се плъзга, разкривайки тъмната нощ оттатък.

Със смях отстъпвам крачка назад от смъртоносната машина:

– Няма да стане.

Но Кал се усмихва самодоволно и премята крак през мотоциклета, отпускайки се на седалката. Двигателят оживява с тътен под него, мърка и ръмжи от енергия. Усещам батерията дълбоко вътре как захранва машината. Моли да бъде пусната на свобода, да погълне дългия път между това място и дома ми. У дома.

– Напълно безопасно е, кълна се – изкрещява той, за да надвика рева на двигателя. Фарът свети ярко и осветява тъмната нощ отвъд. Златисточервените очи на Кал срещат моите и той протяга ръка. – Мер?

Въпреки ужасното присвиване в стомаха нахлупвам каската на главата си.

Никога не съм се качвала във въздушен кораб, но знам, че усещането сигурно е като летене. Като свобода. Мотоциклетът на Кал поглъща познатия път на елегантни, дъгообразни извивки. Добър шофьор е, признавам му го. Старият път е целият в бабуни и дупки, но той успява да избегне с лекота всяка от тях, въпреки че сърцето ми се качва в гърлото. Едва когато бавно спираме на половин миля от града, осъзнавам, че се държа за него толкова здраво, та трябва да ме отскубне със сила. Внезапно ми става студено без неговата топлина, но отблъсквам мисълта.

– Забавно, нали? – казва той, като изключва двигателя на мотоциклета. Краката и гърбът вече ме наболяват от странната малка седалка, но той скача с още по-гъвкава стъпка.

С известно затруднение аз също се смъквам от нея. Коленете ми леко се олюляват, повече от блъскащото в гърдите ми сърце, което все още тупти в ушите ми, но май съм добре.

– Няма да е първият ми избор за начин на пътуване.

– Напомни ми да те кача във въздушен джет някой път. След това няма да искаш да чуеш за друго, освен за мотоциклет – отвръща той, докато бавно избутва мотоциклета от пътя в прикритието на гората. След като хвърля отгоре му няколко листати клона, се отдръпва назад да се възхити на творението си. Ако не знаех къде точно да гледам, изобщо нямаше да забележа, че мотоциклетът е там.