Виктория Айвярд - Алена кралица

Не като мен. Аз не приличам на никого.

– Следователно какво означава това?

– Не съм съвсем сигурен. Ти си нещо съвсем друго. Нито Червена, нито Сребърна. Нещо друго. Нещо повече.

– Нещо различно. – Очаквах тестовете на Джулиан да ме доближат до някакъв отговор, но вместо това те само повдигат още въпроси. – Какво съм аз, Джулиан? Какво не ми е наред?

Внезапно ми е много трудно да дишам и очите ми се замъгляват. Налага се да примигна, за да прогоня сълзите, опитвайки се да ги скрия от Джулиан. Твърде много ми се събра, помислям си. Уроци, протокол, това място, където не мога да имам доверие на никого, където дори не съм себе си. Задушаващо е. Идва ми да запищя, но знам, че не мога.

– Няма нищо нередно в това да бъдеш различна – чувам да казва Джулиан, но думите са само ехо. Собствените ми мисли, спомени за вкъщи, за Гиза и Килорн удавят гласа му.

– Мер? – Той пристъпва към мен, лицето му е олицетворение на добротата – но ме държи на една ръка разстояние. Не заради мен – заради себе си. За да се предпази от мен. С ахване осъзнавам, че искрите са се върнали и сега пробягват нагоре по ръцете ми, заплашвайки да ме погълнат в бушуваща ярка буря. – Мер, фокусирай се върху мен. Мер, овладей я.

Говори меко, спокойно, но настойчиво. Дори изглежда изплашен от мен.

– Овладей я , Мер.

Но аз не мога да контролирам нищо. Нито бъдещето си, нито мислите си, нито дори тази сила, която е коренът на всичките ми беди.

Има обаче едно нещо, което още мога да контролирам поне засега. Краката си.

Като окаяна страхливка, каквато съм всъщност, побягвам.

Коридорите са пусти, докато тичам с всичка сила през тях, но невидимата тежест на хиляда камери ме притиска. Нямам много време, докато Лукас или по-лошо, Пазителите, ме намерят. Просто имам нужда да си поема дъх. Просто имам нужда да видя над себе си небето, а не стъкло.

Застанала съм на балкона вече от цели десет секунди, преди да осъзная, че вали, и дъждът ме измива и ме пречиства от кипящия ми гняв. Искрите са изчезнали, заместени от яростни грозни сълзи, които оставят пътечки по лицето ми. Някъде далеч отеква гръмотевица и въздухът е топъл. Но влажната горещина е изчезнала. Жегата е намаляла и лятото скоро ще свърши. Времето минава. Животът ми продължава, променя се, независимо колко много искам да си остане същият.

Когато една силна длан се сключва около ръката ми, едва не изпищявам. Двама Пазители стоят над мен, очите им зад маските са тъмни. И двамата са двойно по-едри от мен и безсърдечни, опитващи се да ме завлекат обратно в затвора ми.

– Милейди – изръмжава единият, но изобщо не звучи почтително.

– Пуснете ме. – Заповедта е немощна, почти шепот. Гълтам жадно въздух, сякаш се давя. – Просто ми дайте няколко минути, моля ви...

Но аз не съм тяхна господарка. Те не отговарят пред мен. Никой не отговаря.

– Чухте годеницата ми – казва друг глас. Думите му са решителни и твърди, гласът на кралска особа. Мейвън. – Пуснете я.

Когато принцът излиза на балкона, не успявам да се сдържа и изпитвам прилив на облекчение. При вида му Пазителите се изпъват, и двамата накланят глави в негова посока. Онзи, който ме държи, проговаря:

– Трябва да се погрижим лейди Титанос да спазва разписанието си – казва той, но разхлабва хватката си. – Заповеди, сър.

– Тогава имате нови заповеди – отвръща Мейвън с леден тон. – Аз ще придружа Марийна обратно до уроците ѝ.

– Много добре, сър – казват Пазителите в един глас, неспособни да противоречат на един принц.

Когато се отдалечават с тежки стъпки, с пламтящи наметала, от които капе дъжд, въздъхвам на глас. Не го осъзнавах преди, но ръцете ми се тресат и трябва да стисна юмруци, за да скрия треперенето. Но ако не друго, Мейвън е вежлив и се преструва, че не забелязва.

– Имаме работещи душове вътре , нали знаеш.

Бърша очите си с ръце, макар че сълзите ми отдавна са се изгубили в дъжда, оставяйки след себе си само смущаващо течащ нос и черен грим. За щастие, сребристата ми пудра си е на мястото. Направена е от по-издръжлив материал от мен.

– Първият дъжд за сезона – успявам да изрека, като се насилвам да звуча нормално. – Трябваше да го видя с очите си.

– Ясно – казва той и се премества да застане до мен. Обръщам глава, надявам се да скрия лицето си само за още малко време. – Разбирам, знаеш ли.

Нима, принце? Нима разбираш какво е да бъдеш откъснат от всичко, което обичаш , принуден да бъдеш нещо друго? Да лъжеш през всяка минута от всеки ден до края на живота си? Да знаеш, че в теб има нещо сбъркано?