Виктория Айвярд - Алена кралица

Нещо ми подсказва, че тази мълния ще се подчини на желанията ми. Тя е част от мен, късче от душата ми, оживяло в света.

Юмрукът ми се свива в стегната топка и искрите реагират на напрегнатите ми мускули, като стават по-големи, по-ярки и по-бързи. Разяждат ръкава на ризата ми, прогарят плата за секунди. Като дете, което хвърля топка, рязко стрелвам ръка към каменните лавици, отпускайки юмрук в последния момент. Мълнията полита през въздуха в кръг от ярки искри и се сблъсква с книжните рафтове.

Последвалото бум ме кара да изпищя и да отстъпя назад към купчина книги. Докато се търкулвам на земята с препускащо в гърдите ми сърце, солидната каменна лавица за книги рухва в облак от гъст прах. По отломките за миг проблясват искри, а после изчезват, като оставят след себе си единствено развалини.

– Съжалявам за лавицата – обаждам се изпод купчина паднали книги. Ръкавът ми още пуши разнищен, но това е нищо в сравнение с жуженето в ръката ми. Нервите ми пеят, тръпнещи от сила – това усещане беше хубаво.

Сянката на Джулиан се движи из замъгления въздух, дълбоко в гърдите му отеква смях, докато оглежда какво направих. Бялата му усмивка сияе през прахта.

– Ще ни трябва по-голяма класна стая.

Той се оказва прав. Всеки ден сме принудени да намираме по-нови и по-големи стаи, в които да се упражняваме, докато най-накрая седмица по-късно откриваме едно място в подземните нива. Тук стените са от метал и бетон, по-яки от декоративния камък и дървото на горните етажи. Прицелът ми е ужасен, най-меко казано, и Джулиан много внимава да не се изпречва на пътя на упражненията ми, но ми става все по-лесно и по-лесно да призовавам мълнията.

Джулиан си води бележки през цялото време, отбелязвайки всичко: от сърдечния ми ритъм до топлината на наскоро наелектризирана чаша. Всяка нова бележка предизвиква поредната озадачена, но щастлива усмивка на лицето му, макар да не ми казва защо. Съмнявам се, че бих разбрала дори и да ми каже.

– Смайващо – мърмори той, като разчита показанията на друго метално приспособление, което не мога да назова. Казва, че то измерва електрическата енергия, но не знам как.

Потривам длани една в друга, гледайки ги как „намаляват енергийното поле“, както го нарича Джулиан. Този път ръкавите ми остават непокътнати благодарение на новото ми облекло. Това е огнеупорна тъкан като дрехите, които носят Кал и Мейвън, макар да предполагам, че моята би трябвало да се нарича „шокоустойчива“.

– Кое е смайващо?

Той се поколебава, сякаш не иска да ми каже, сякаш не бива да ми казва, но най-накрая свива рамене:

– Преди да се заредиш с електричество и да изпържиш онази злощастна статуя – посочва с жест към димящата купчина отломки, която някога беше бюст на някакъв крал, – измерих силата на електричеството в тази стая. От лампите, от електрическата инсталация, такива неща. А сега просто измерих теб.

– И?

– Излъчването ти беше двойно по-силно от това, което записах преди – казва той гордо, но не виждам защо изобщо има значение. С бързо навеждане изключва кутията с искрите, както съм започнала да я наричам. Мога да почувствам как електричеството в нея замира. – Опитай отново.

Изпухтявам и се съсредоточавам отново. След миг на концентрация искрите ми се връщат точно толкова силни, колкото преди. Този път обаче идват отнякъде вътре в мен.

Широката усмивка на Джулиан разцепва лицето му от ухо до ухо.

– Значи...

– Значи това потвърждава подозренията ми. – Понякога забравям, че Джулиан е книжовник и учен. Той обаче винаги бърза да ми напомни: – Ти произведе електрическа енергия.

Сега съм наистина объркана:

– Правилно. Това е силата ми, Джулиан.

– Не, аз смятах, че силата ти е да манипулираш енергия, а не да я създаваш – казва той, гласът му се снижава мрачно. – Никой не може да създава , Мер.

– Но това не може да е вярно. Нимфите...

– Манипулират вода, която вече съществува. Не могат да използват нещо, което не е там.

– Е, добре, а Кал? Мейвън? Не виждам много бушуващи пъклени огньове, с които да си играят.

Джулиан се усмихва и клати глава:

– Нали си виждала гривните им?

– Винаги ги носят.

– Гривните пускат искри, миниатюрни пламъци, които момчетата да контролират. Без нещо, което да подпали огъня, са безсилни. Всички елементали са еднакви, манипулират метал или вода, или растителност, които вече съществуват. Те са само толкова силни, колкото обкръжаващата ги среда. Не като теб, Мер.