Виктория Айвярд - Алена кралица

– Грешиш, Мер. Не разбираш властта, която имаш сега, колко много неща можеш да контролираш. – Той сключва ръце зад гърба си, странно напрегнат. – Според повечето хора членовете на Алената гвардия са твърде драстични, прекалено бързи. Ти обаче си контролираната промяна, такава, на която хората биха могли да се доверят. Ти си бавният огън, който ще потуши една революция с няколко речи и усмивки. Можеш да говориш на Червените, да им кажеш колко благородни, колко благосклонни, колко прави са кралят и неговите Сребърни. Можеш да уговориш хората си да нахлузят отново веригите си. Дори Сребърните, които оспорват властта на краля, онези, които имат съмнения, могат да бъдат убедени от теб. А светът ще си остане същият.

За моя изненада Джулиан изглежда обезсърчен от това. Без жужащите камери аз се забравям и лицето ми се разкривява в злобна усмивка:

– А ти не искаш това? Ти си Сребърен, би трябвало да мразиш Алената гвардия. И мен.

– Да мислиш, че всички Сребърни са зли, е точно толкова погрешно, колкото да смяташ, че всички Червени са низши – казва той с мрачен и сериозен тон. – Това, което моите хора причиняват на теб и твоите, е погрешно до най-дълбоките нива на човечността. Потискаме ви, впримчваме ви в безкраен цикъл на нищета и смърт просто защото мислим, че сте различни от нас. Това не е правилно. И всеки, изучавал история, може да ти каже, че това ще свърши зле.

– Но ние сме различни. – Един ден, прекаран в този свят, ме научи на това. – Не сме равни.

Джулиан се прегърбва, очите му се забиват в моите:

– Гледам към доказателството, че грешиш.

Гледаш към едно сбъркано същество, Джулиан.

– Ще ми позволиш ли да докажа, че грешиш, Мер?

– Каква полза ще има от това? Нищо няма да се промени.

Джулиан въздъхва, раздразнен. Прокарва ръка през оредяващата си кестенява коса.

– Стотици години Сребърните са стъпвали по земята като живи богове, а Червените са били просто насекоми в краката им до твоята поява. Ако това не е промяна, не знам какво е.

Той може да ми помогне да се справя. Още по-хубаво, може дори да ми помогне да оживея.

– Е, какво ще правим?

Дните ми придобиват ритъм, винаги едно и също разписание. Протокол сутрин, уроци следобед, докато между тях Елара показно ме води по обеди и вечери. Пантерата и Соня, изглежда, още са нащрек с мен, но не са казали нищо от официалния обяд насам. Вероятно помощта на Мейвън свърши работа, колкото и да ми е омразно да го призная.

На следващото голямо събиране, този път в личната трапезария на кралицата, двете Айрал ме пренебрегват напълно. Въпреки уроците ми по Протокол официалният обяд все още е истинско изпитание, докато се опитвам да си спомня какво са ме учили. Осанос: нимфи, синьо и зелено. Уел: градински пазители, зелено и златисто. Леролан: заличители, оранжево и червено. Рамбос и Тайрос, и Нормус, и Айрал, и много други. Никога няма да разбера как човек може да се оправя с всичките.

Както обикновено, настанена съм до Еванджелин. Болезнено си давам сметка за множеството метални съдове и прибори на масата, до един – смъртоносни оръжия в жестоката ръка на Еванджелин. Всеки път, щом вдигне ножа си да нареже храната си, тялото ми се напряга в очакване на удара. Елара знае какво си мисля, но продължава да се храни с усмивка. Това може да е по-ужасно от мъчението на Еванджелин: да знам, че изпитва удоволствие да наблюдава безмълвната ни война.

– И какво ще кажете за Двореца на Слънцето, лейди Титанос? – пита момичето срещу мен – Атара, Династ ия Вайпър**, зелено и черно. Момичето анимос, което уби гълъбите. – Предполагам, че не може да се сравнява със... със селото, в което сте живели преди. – Изрича думата село като ругатня и самодоволната ѝ усмивка не ми убягва.

Другите жени се разсмиват заедно с нея, няколко шепнат със скандализирани гласове.

Отнема ми минута да реагирам, докато се опитвам да попреча на кръвта си да кипне:

– Дворецът и Съмъртън са много различни от това, с което съм свикнала – насилвам се да изрека.

– Очевидно – казва друга жена, като се навежда напред, за да се включи в разговора. От Династията Уел, ако съдя по зелено-златната ѝ туника. – Веднъж обиколих Долината на Капитъл и трябва да кажа, че Червените села са просто окаяни. Дори нямат прилични пътища.

Едва можем да се изхранваме, какво остава пък да павираме улиците. Челюстта ми се стяга, докато си помислям, че зъбите ми може да се изпотрошат. Опитвам се да се усмихна, но в крайна сметка правя гримаса, докато другите жени изразяват съгласието си.