Виктория Айвярд - Алена кралица

– Приключи ли за днес? – пита той: лицето му се прояснява и разкрива любопитна нетърпелива усмивка. – Бих могъл да те разведа наоколо, ако искаш?

– Не. – Думата излиза твърде бързо от устата ми и усмивката му помръква. Намръщеното му изражение ме смущава толкова силно, колкото и усмивката му. – След това имам уроци – добавям, надявайки се да смекча удара. Не знам точно защо ме е грижа за чувствата му. – Майка ти обича разписанията.

Той кимва: изглежда малко по-добре.

– Наистина е така. Е, няма да те задържам.

Внимателно хваща ръката ми. Студът, който усетих преди по кожата му, е изчезнал, заменен с възхитителна топлина. Преди да успея да се отскубна, той ме оставя да стоя там сама.

Лукас ми дава един миг да се съвзема, преди да отбележи:

– Знаеш ли, ще стигнем там много по-бързо, ако все пак помръднеш .

– Млъквай, Лукас.

Следващият ми инструктор ме чака в стая, задръстена от пода до тавана с толкова много книги, колкото не съм виждала никога, повече книги, отколкото някога съм мислила, че съществуват. Изглеждат стари и абсолютно безценни. Въпреки отвращението си към училището и каквито и да било учебници изпитвам привличане към тях. Но заглавията и страниците са изписани на език, който не разбирам, безреден сбор от символи, които никога не бих могла да се надявам да разшифровам.

Точно толкова интригуващи, колкото и книгите, са картите по стената – на кралството и други земи, стари и нови. Окачена в рамка на далечната стена, зад стъкло, виси огромна пъстра карта, сглобена от отделни листове хартия. Поне два пъти по-висока е от мен и изпъква в стаята. Избеляла и изпокъсана, тя представлява заплетен възел от червени линии и сини брегове, зелени гори и жълти градове. Това е старият свят, предишният свят със стари имена и стари граници, които вече не ни вършат работа.

– Странно е да гледаш света, какъвто е бил някога – казва инструкторът, появявайки се от купчините с книги. Жълтата му мантия, изпоцапана и избеляла от старост, му придава вид на лист хартия в човешки образ. – Можете ли да откриете къде се намираме?

Дори само огромните размери на картата ме карат да преглътна с усилие, но както всичко друго, сигурна съм, че това е проверка.

– Мога да опитам.

Норта е на североизток. Подпорите са на Капитъл Ривър, а реката се влива в морето. След минута на мъчително търсене най-после намирам реката и малкия залив близо до моето село.

– Ето там – казвам, посочвайки точно на север, където предполагам, че може би е Съмъртън.

Той кимва, доволен да узнае, че не съм пълна глупачка.

– Разпознавате ли нещо друго?

Но подобно на книгите картата е написана на непознатия език.

– Не мога да го прочета.

– Не ви питам дали можете да го прочетете – отвръща той, все още учтив. – Освен това думите могат да лъжат. Погледнете отвъд тях.

Със свиване на рамене се заставям да погледна отново. В училище никога не съм била добра ученичка и този човек ще разбере това съвсем скоро. За моя изненада обаче тази игра ми харесва. Да претърсвам картата, да търся отличителни черти, които може да разпозная.

– Това може би е Харбър Бей – промърморвам накрая, ограждайки с кръгче района около един закривен нос.

– Правилно – казва той; лицето му се присвива в усмивка. Когато го прави, бръчиците около очите му стават по-дълбоки, показвайки възрастта му. – Сега това е Делфи – добавя, сочейки към един голям град по на юг. – А Арчън е тук.

Слага показалец върху Капитъл Ривър на няколко мили северно от наглед най-големия град на картата в цялата страна от предишния свят. Руините. Чувала съм името, произнасяно шепнешком между по-големите деца, и от брат ми Шейд. Пепелния град, Развалината, така го наричаше той. Надолу по гръбнака ми пробягва тръпка при мисълта за такова място, все още покрито с дим и сенки от война от преди повече от хиляда години. Такъв ли ще бъде някога този свят, ако нашата война не свърши?

Инструкторът се отдръпва назад, за да ме остави да помисля. Има много странна идея за преподаване: това вероятно ще свърши с четиричасова игра, в която се взирам в стената.

Внезапно обаче долавям съвсем ясно жуженето в тази стая. Или по-точно липсата му. Днес цял ден усещах електрическия натиск на камерите до такава степен, че спрях да го забелязвам. Досега, когато изобщо не го чувствам. Няма го. Мога да усетя лампите, все още пулсиращи от електричество, но не и камери. Не и очи. Елара не може да ме вижда тук.