Виктория Айвярд - Алена кралица

Баба. Почти изпускам въздишка на облекчение, защото очаквам някоя мила старица да се приближи с клатушкаща се походка и да ме спаси от тези заядливи момичета. Но жестоко греша.

Вместо на сбръчкана старица ме представят на страховита жена, създадена от стомана и сенки. Подобно на Соня, тя има кожа с цвят на кафе и черна коса, макар че нейната е прошарена с бели ивици. Въпреки възрастта ѝ кафявите ѝ очи искрят от живот.

– Лейди Марийна, това е баба ми, лейди Ара, главата на Династията Айрал – обяснява Соня с остра усмивка. По-възрастната жена ме оглежда настойчиво и погледът ѝ е по-ужасен от всяка камера – забива се право в мен. – Навярно я познавате като Пантерата?

– Пантерата ли? Аз не...

Но Соня продължава да говори, наслаждава се да ме гледа как се гърча от неудобство:

– Преди много години, когато ходът на войната се забави, разузнавачите станаха по-важни от войниците. Пантерата беше най-великата от всички тях.

Шпионин. Стоя пред шпионин.

Насилвам се да се усмихна, пък било то и само за да се опитам да скрия страха си. По дланите ми избива пот и се надявам да не се налага да се ръкувам с никого.

– За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.

Ара просто кимва:

– Познавах баща ви, Марийна. И майка ви.

– Ужасно ми липсват – отвръщам, изричайки думите, за да я спечеля на своя страна.

Но Пантерата изглежда озадачена и накланя глава настрани. За секунда виждам как хиляди тайни, научени с огромно усилие в сенките на войната, се отразяват в очите ѝ.

– Нима ги помните? – пита тя, хващайки се за лъжата ми.

Гласът ми изневерява, но трябва да продължа да говоря, да продължа да лъжа.

– Не, но ми липсва да имам родители. – Мама и татко се мяркат светкавично в ума ми, но аз ги отблъсвам. Моето Червено минало е последното нещо, за което би трябвало да мисля. – Иска ми се да бяха тук, за да ми помогнат да разбера всичко това.

– Хмм – казва тя, оглеждайки ме отново. От подозрението ѝ ми се приисква да скоча от балкона. – Баща ви имаше сини очи, както и майка ви.

А моите очи са кафяви.

– Различна съм в много отношения, много от които дори още не разбирам – е всичко, което успявам да кажа, надявайки се, че това обяснение ще бъде достатъчно.

Поне веднъж ме спасява гласът на кралицата:

– Ще седнем ли, дами? – казва тя, гласът ѝ отеква над тълпата. Това е достатъчно, за да ме отдръпне от Ара, Соня и мълчаливата Илейн до едно място, където мога да въздъхна тихичко.

На половината път до уроците, започвам отново да се чувствам спокойна. Обърнах се към всички както трябва и говорех само колкото се налагаше, както бях инструктирана. Еванджелин говори достатъчно и за двете ни, угощавайки дамите с приказки за „безсмъртната си любов“ към Кал и за каква чест смятала това, че е избрана. Помислих си, че момичетата, участвали в Изпитанието на кралиците, ще се съюзят и ще я убият, но за мое раздразнение те не го направиха. Изглежда, единствено на бабата Айрал и Соня изобщо им пукаше, че съм там, макар да не продължиха с разпита си. Но със сигурност ще го направят.

Когато Мейвън се появява зад ъгъла, толкова съм горда, че съм оцеляла на обяд, та дори не се дразня от присъствието му. Всъщност се чувствам странно облекчена и оставям част от студенината си да се стопи. Той се ухилва, приближавайки се с няколко дълги крачки.

– Още ли си жива? – пита. В сравнение с двете Айрал прилича на дружелюбно кученце.

Не успявам да сдържа усмивката си.

– Би трябвало да изпратите лейди Айрал обратно при езерняците. Ще ги накара да се предадат за седмица.

Той се засмива глухо:

– Тази жена е като бойна брадва. Изглежда, не може да разбере, че вече не участва във войната. Попита ли те нещо?

– По-скоро ме подложи на разпит. Мисля, че е ядосана, задето съм победила внучката ѝ.

В очите му потрепва страх и аз го разбирам. Ако Пантерата души по следите ми...

– Не бива да те притеснява така – промърморва той. – Ще кажа на майка ми и тя ще се погрижи за това.

Колкото и да не искам помощта му, не виждам никакъв друг начин да се справя. Жена като Ара с лекота би могла да открие пролуките в историята ми и тогава с мен наистина ще е свършено.

– Благодаря, това би... това би ми помогнало много.

Виждам, че парадната униформа на Мейвън е изчезнала, заместена от обичайните му практични и функционални дрехи. Това ме поуспокоява – да видя поне един човек, който изглежда толкова неофициално. Но не мога да допусна нещо у него да ме успокоява. Той е един от тях. Не мога да забравя това.